ИСТИНАТА ЩЕ НИ НАПРАВИ СВОБОДНИ !

сряда, 4 март 2015 г.

ТРЕТИ МАРТ, ВТОРИ ДЕВЕТИ ... 2



Към днешните русофили, 
любители на кремълския камшик, 
към овчедушните продажници,
служещи на новата руска имперска кауза.


РУСКАТА ИМПЕРИЯ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ




Янко Георгиев Гочев е автор на уникалното изследване „Руската империя срещу България”, от 3 части.

След „Косовската операция през 1915 г.” този труд е първият строго научен опит за изясняване на отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455-1918 г. Използвани са автентични български документи, много шокиращи руски (Архив на външната политика на Руската империя, Държавния архив на Руската федерация и други), както и сборници с документи за международните отношения и за политиката на Русия, („Окупационния фонд за създаване на Руско-Дунавска област”, „Авантюрите на руския царизъм в България” и др.).

Янко Гочев е роден в гр. Първомай. През 1996 г. завършва специалността „История и география” в Историческия факултет на ВТУ „Св. Кирил и Методий”. През 2005 г. завършва специалността „Право” на Правно-историческия факултет на ЮЗУ „Н. Рилски”. Историята остава голямата му любов, интересите му са насочени към българската военна история и дипломация и международните отношения.

Интервю на Стойко Стоянов

- Г-н Гочев, вие сте един от най-нестандартните изследователи на отношенията между Руската империя и България. Кои са най-тежките исторически митове, които тегнат над 3 март 1878 г.?

- Най-тежкият мит е този за „освободителната мисия” на Русия на Балканите като цяло и в частност по отношение на България и българския народ. Този мит е дълбоко вкоренен в съзнанието на българина и той се крепи най-малко на два фактора - мощна многовековна руска пропаганда още от епохата на Възраждането и до днес и незнанието и незаинтересоваността на голяма част от българите да научат историческите факти и събития от своето минало, за да ги анализират и да направят своите изводи за същността на руската политика, която е векове наред последователно антибългарска.

За успешната реализация на този „освободителен” мит спомага унищожението на старите български ръкописи още от Възраждането, в което също са замесени всевъзможни руски учени и пътешественици и техни помагачи, като Найден Геров, както и кражбата на тонове от българските архиви след преврата на 09.09.1944 г. и окупацията на България от Червената армия. Така към този момент българският народ се оказва лишен против волята му от голяма част от своето архивно и документално наследство, унищожено с помощта на Русия или заключено во веки веков в нейните секретни „особени” архиви.

Останалата част от подмяната и фалшифицирането на българската история довършват нейните слуги, които, овластени след 09.09.1944 г. като учени, се съобразяват изцяло с наложеното в условията на комунистическа диктатура като държавна доктрина русофилството и описват българската история в удобен за Русия дух, изтъквайки нейната единствено положителна роля за историята на българския народ, респективно пропагандирайки тази „освободителна” мисия.

Забележително е, че антибългарската доминанта на политиката на обявените за освободители руски управници се следва постоянно независимо от това, кой управлява там.

Какъв освободител може да бъде Русия, която още през 1782 г. чрез своята императрица Екатерина Велика създава така наречения „гръцки проект”?

По обясними причини русофилите не споменават за него. Този проект обаче е много показателен за целите на Русия на Балканите. По него не се предвижда възстановяване на българската държава и освобождение на българския народ, а напротив-възстановяване на Византия за наша сметка, т.е. чрез погърчване на българите и даже разделяне на земите ни. Цяла България (Мизия, Тракия и Македония) според „гръцкия проект” влиза във Византия и трябва да се управлява от внука на императрицата Константин Павлович. И това не е единственият имперски проект за разделение на българските земи.

Малко известен факт е сключването между „освободителя” Русия и поробителя Османската империя на Ункярискелесийския договор от 1833 г. Чрез него руският император Николай I, воювал през 1828-1829 г. с Османската империя, вместо да я унищожи, окончателно става гарант за нейната териториална цялост и издейства от султана затваряне на Проливите за чужди кораби. Този император Николай I в същата тази 1833 г. помага на Сърбия да заграби Тимошко - първия грабеж на български земи, в които по това време по оценките на такъв голям учен като Стефан Веркович живеят поне 200 000 българи. Така със съдействие на Русия тези български земи ще бъдат „освобождавани” от българи, подложени на жестока сръбска асимилация.

Същата схема се прилага и от Александър II, който е освободител на руските крепостни селяни, всъщност роби, а не на България. През 1877 г. Русия обявява война на Османската империя, след като се проваля Цариградската конференция. Алекснадър II предприема този важен акт тогава, когато вижда заплаха за своите имперски цели от реализирането на автономно българско княжество въз основа на Екзархията. 



При разказа на събитията около Източната криза (1875-1878) се укриват тайните руски сделки, които трасират обявяването на Руско-турската война от 1877-1878 г. Това са споразуменията от Райхщад с Австро-Унгария от лятото на 1876 г., изключващи създаване на голяма славянска, т.е. българска държава и тайните конвенции от Будапеща пак с Австро-Унгария от януари-март 1877 г.

Император Александър II прави свои съюзници Румъния и Сърбия, които след това награждава с нови български земи. Така на 3.03. 1878 г. по волята на този обявен за „освободител’” император голяма част от Поморавието с Ниш и Лесковац са подарени на Сърбия, а Северна Добруджа - на Румъния, като разменна монета за връщането на Южна Бесарабия на Русия. Тук забележително е как православна Русия откъсва от България две наши православни епархии – Ниш и Тулча, които губим окончателно и завинаги, ако изключим периода на временното им владение през Първата световна война (1915-1918).

- С договора в Сан Стефано България се връща условно на световната карта като руски протекторат, но защо години наред се мълчи, че този договор е бил предварителен, знаела ли е руската дипломация, че много скоро страната ни ще бъде разпокъсана?

- Парадоксално е, но обективна оценка на Санстефанския договор и до днес не е направена. Забележително е как много хора, в това число претендиращи да бъдат специалисти, говорят за него, без дори да са го чели или дори бъркайки негови основни текстове и членове.

Обективна оценка на договора от Сан Стефано може да се направи само след внимателно проучване и анализ на целия му текст и при съпоставката с българския национален идеал и с текстовете на Берлинския договор.

Идеалът на българите през Възраждането е свободна, суверенна и независима България. Санстефанска България не е реализация на този идеал.

Тя не е свободна (окупирана земя от цял руски корпус, терминът „окупация” е легалният в договора), не е суверенна (автономно княжество, т.е. зависимо - независимостта е от 1908 г., а не от 3.03.1878, даже не носи името България (в руските секретни документи сме наречени „Балканска област”), нито пък е териториално обединена.


Член 8. 
от Санстефанският договор


Сборник договоров России с другими государствами.1856-1917. 

М.,Гос. изд-во полит. литературы, 1952. 

стр. 159

Численность оккупационного русского корпуса, составленного из шести дивизий пехоты и двух кавалерии, который останется в Болгарии по очищении Турции императорской армией, не будет превосходить пятидесяти тысяч человек. Этот корпус будет содержаться на счет занимаемой им страны.


„Числеността на руският окупационен корпус съставен от шест пехотни и две кавалерийски дивизии, ще остане в България до прочистване от турската имперска армия, няма да надвишава 50 000 души. Този корпус ще се издържа за сметка на страната, заемана от него.

Големият русофилски мит е, че Русия дала на България на 3.03.1878 г. свобода и обединение. Това е лъжа, трайно насадена от русофилите в българското национално съзнание. Има големи части от българското етническо землище, които не са включени в Санстефанска България, или откъснати и подарени на съседите (Нишко, Лесковацко, Северна Добруджа), или пък просто оставени на Османската империя (цялото Беломорие, дори части от Родопите с Кърдажли и Смолян, б.а.).

Освен това по вина на Русия Санстефанският договор не е изпълнен изцяло. Русия сама се отказва от неговото пълно изпълнение, като се съгласява да бъде предварителен - като не заема части от прокламираната Санстефанска България със свои войски. В Македония с малки части от Горноджумайско не влизат руски войски НИКОГА, въпреки че са ги чакали! Това не се обяснява, защото е неудобно. След протестите на Цариградската Патриаршия руски войски в Македония не влизат, също и в големи части от Родопите и Беломорието. 
Така Русия оставя големи части от уж освободените български земи в Санстефанския договор на турците, които реставрират своята власт.

- Кога реално България е призната от Европа?

- Истината е, че Берлинският договор легитимира България пред Европа, макар териториално орязана ! Едва чрез този договор България се появява с името си.

От „Балканска област” в Сан Стефано ставаме Княжество България. Русофилският прочит на българската история води до това неизгодния за България Санстефански предварителен договор да бъде смятан за много изгоден за сметка на Берлинския, дори датата на подписване по нов стил (3 март) да бъде национален празник.

Обвиненията против Бисмарк за разпокъсване на България са като теза, наложена от русофилската историография. Истината е, че води своя политика, чиято цел е изолация на Франция, чрез дълбоко ангажиране на Русия в Източния въпрос (1875-1878). Има големи съмнения, че той е предизвикал дори с действията си старта на тази криза. На Балканите Бисмарк е русофил, а не русофоб. На конгреса в Берлин е домакин и арбитър и цинично откровен, което е негов стил за целите на свикване на контреса. При предварителните тайни сделки на Русия от Райхщат, Будапеща и Лондон няма как решенията там да са различни в основата си. Конгресът указаконява тези сделки и им дава европейска легимтимност.

По второстепенните спорни въпроси Бисмарк застава на страната на България. На него дължим включване на Варна и Софийския санджак със София в Княжество България. Тук даже използва солдни аргументи на германската картография и геология, като доказва чрез картата на Киперт, че в тези земи живеят българи и чрез проучванията на състава на скалите в Софийско, че те са част от Стара планина, следователно трябва да са в България, а не в Източна Румелия.

- Но години наред в учебниците по история ни внушаваха, че Берлинският договор е бил пагубен за нас, какво друго важно за България е договорено на него?

- Пример за благоприятна клауза на Берлинския договор е чл. 11. Той анулира неизгодния за България чл. 10 на Санстефанския договор, по който Турция уникално, въпреки че е победена във войната, има екстериториално право да прокарва войски през български територия !


Член 10. 
от Санстефанският договор


Блистательная Порта будет иметь право пользоваться проходом чрез Болгарию для перевоза по определенным путям войск, военных припасов и провианта в области, находящиеся за пределами Княжества, и обратно.

Руската дипломация не само знае за разпокъсването на България, а и работи за това. Пример са тайните споразумения Шувалов-Солсбъри от 30.05.1878 г., които предопределят в основата си решенията на последвалия Берлински конгрес.

По Санстефанския договор България става безсрочен руски длъжник за своята окупация, наречена освобождение. Русия придобива свое право на вземане по чл. 8 от Санстефанския договор, узаконено по чл. 22 от Берлинския договор. Така възниква българският окупацинен дълг. Русофилите така и не са обяснили и до днес защо дългът ни е окупационен в руските и международните документи, а не освободителен например.

- В изследванията си твърдите, че 3 март, но 1918 година, бележи истинското освобождение на България, как се стига до тази непопулярна дата?

- Кулминация на предателствата на Русия към България е нейната война против нас, която е пълномащабна и се води по суща, въздух и вода на два фронта - Добруджа и Македония. Т.е. можем да говорим за руска агресия от север и от юг на Солунския фронт.

През Първата световна война българите считат с основание, че воюват за националното си обединение, но всъщност се борят за националното си оцеляване от руската агресия. С блестящите си победи в Добруджа българският войник през 1916-1917 г. отстранява именно руската заплаха.

Решението за самата Русия да обяви война на България през 1915 г. е фатално за самата нея, защото войната се проточва на Балканите и в Европа, а след унизителните поражения от нашите войски избухват революциите от 1917 г., довели до краха на Руската империя и смъртта на милиони хора в последвалите катаклизми, свързани с износа на комунизъм по света.

В тази връзка много важна дата в българската история се оказва 3.03.1918 г. Това е датата на сключването от Централните сили с победена и вече болшевишка Русия на Брест-Литовския мир. Според него Русия капитулира пред България.

Това е непризнатата и до днес дипломатическа победа на България над Русия. Победена Русия признава на България правото й да живее самостоятелно и почти национално обединена, в граници, очертани с кръв от българското войнство. Всъщност това е датата на истинското освобождение на България от Русия.

- През тези 40 години – от 3 март 1878 до 3 март 1918 г., кои са най-тежките предателства на Руската империя срещу България?

- Правилно използвате термина предателство. Руската антибългарска пропаганда умело спекулира с опитите на България да търси самостоятелно решение на своите национални проблеми и да следва своя политика, различна и понякога дори антагонистична на руската импрерска политика. Тези български действия се заклеймяват като 
предателства, като се изтъква на преден план славянската и православната общност. 

Първо, българите не сме славяни, и това е вече доказан научен факт. Що се отнася до изтъкването на православието като необходимия водещ фактор при политическия избор на българите, ще посочим, че българската църква е доста по-стара от руската, че българите са се кръстили преди руснаците и са създали своя висока за Средновековието култура, и то на свой роден език. Няма как руснаците да ни учат на православно християнство, особено след като от 1872 г. до 1945 г. ни смятат не за православни, а за схизматици, защото сме дръзнали да се отделим през Възраждането въпреки волята на техните управници от единствената призната дотогава православна църква на Балнаните - Цариградската Патриаршия.

Ако има предателства, то те са на Русия към българския народ. Най-тежките предателства на Русия към България са разпокъсването, за съжаление необратимо, на българското национално землище през 1878 г. в Сан Стефано, както и упоритият отказ на Русия да приеме и да подкрепи обединението на България в нашите естествени етнически граници – Мизия , Тракия и Македония. Нещо повече, Русия създаде българския национален въпрос и откъсна от България завинаги такива изконни български земи, като Тимошко, Северна Добруджа, Поморавието, Македония, Беломорието и Източна Тракия.

Нито веднъж Русия не подкрепи освободителните борби на българите в тези поробени земи. Русия покрепяше поробителите сърби, гърци, румънци и турци, но не и българите. Илюстрация за това е цялата история на революцонното движение на македонските българи от 1878 до 1913 г. Нито едно тяхно въстание или бунт не е подкрепено от Русия. Дейците на ВМРО и ВМОК са репресирани и преследвани с еднакво настървение и от турската власт, и от руските дипломати посланици и консули, като Нелидов, Зиновиев, Машков, Иларинов, Ростковски, Ястребов. И това е зловещ факт, обилно документиран и укрит от българския народ.

Предателствата на Русия към България са още по-големи по време на войните за национално обеднение през периода 1912 -1918 г. Когато България поема необратимо пътя към изграждането си като суверенна и обединена държава след Балканската война, тъкмо Русия чрез своите дипломати Сазонов, Хартвиг, фон Гирс, Демидов, Шебеко организира заговора на „съюзниците-разбойници Сърбия и Гърция” от 1913 г. за погрома на България. И само победите на българската армия при Калиманци и Кресна ни спасяват от пълно унищожение и разделение между съседите ни по модела на Полша от XVIII век.

Българските историци и досега не са обяснили как така при най-русофилското правителство на Стоян Данев Русия допуска България да бъде наказана и орязана в Букурещ 28.07.1913 г. От този факт могат да се направят важни изводи.

Русофилите са средство за унищожение на България. Управлявайки страната, русофилите не решават проблеми, а напротив, задълбочават ги и стават опасни за съществуването на България. Събитията от 1913 г. доказват това.

При това през 1913 г. Русия разрешава реокупацията от турците на Тракия с Одрин, който с оглед интересите й е по-добре да е турски, отколкото български, и насъсква Румъния против България, като обезсилва военната конвенция от 1902 г., която я задължава да помага на България, ако Румъния ни нападне.

И както вече казах, кулминация на предателствата на Русия е войната, която се води по суша, въздух и вода на два фронта - Добруджа и Македония, и която приключва с Брест-Литовския мир, а Русия капитулира пред България.

- Кой 3 март тогава трябва да бъде истинският национален празник - 1878 или 1918 г.?

- Всеки народ има право на суверенен избор на свой национален празник. Българският избор обаче на такава дата не е направен сполучливо. Националният празник трябва да обединява, а не да разединява. Изборът на дата трябва да се проведе след задълбочена дискусия с участие на авторитети и специалисти, каквато не е била проведена никога и не е ясно дали някога ще бъде проведена.

Грозно е една дата като 3 март да се използва не за прослава на борбите на българския народ за освобождение, а за пропаганда на русофилство и разпространие на русофилските лъжи за България и българите. Това е нелицеприятен факт. Вместо честване на българските национални герои и борби се пропагандира чуждопоклонството в полза на друга държава - Русия. Въпросът е открит, но има и други значими дати в българската история, които заслужават да се честват като национални празници – 24 май, ден на българската просвета и култура, пропагандирана според русофилската митология като „славянска”, 6 септември – деня на българското Съединение от 1885 г. или 22 септември – деня на провъзгласяването на българската независимост през 1908 г.

- Как обяснявате феномена, че в народопсихологията на българина през последните 150 години е вкоренен образът на добрия и силен „Дядо Иван”, а са забравени заветните думи на Захари Стоянов: „лошо нещо бил московлукът”?

- Митът за „Дядо Иван” е продукт на целенасочена и много мощна русофилска пропаганда, която векове наред е облъчвала българите и насаждана в съзнанието на поколения от тях. Тук вина има и комунизмът, който обявява русофилството за държавна доктрина и преследва всяка форма на съпротива против него, като обявява дори престъплението антисъветизъм. Българските русофили не могат да проумеят азбучната истина, че никой от водачите на българския народ не е пропагандирал русофилство. Тяхното идолопоклонство и слугинаж води до тази раздвоеност. ВСЪЩНОСТ РАЗДВОЕНОСТ Е УСЛОВНО КАЗАНО. Те манипулират и вземат от българската история само това, което е удобно за пропагандата на техния господар, целяща да представи Русия като вечен благодетел, защитник и покровител на българите.

Историята обаче трябва да се чете цялостно, а не избирателно. Същото важи и за личностите от българското минало. Ако русофилите можеха да четат миналото на българския народ, щяха да разберат много истини за своя московски господар и за своя слугинаж. Народният поет Иван Вазов, който също е страдал от заблудите около политиката на Русия, на стари години проумява истината. Повод му дава самата Русия с нейната явна антибългарска политика. През 1916 г. обаче, когато Русия обявила вече война на България и напада в Добруджа, и той, старият заклет русофил, пише прочутите стихове против Русия „На руските воини”, в които пита с основание:



О, руси, о, братя славянски,

защо сте вий тука? Защо сте

дошли на полята балкански

немили, неканени гости?




На тези риторични въпроси русофилите и до днес нямат отговори. И реагират по русофилски - отричат стиховете на Иван Вазов или ги укриват дълбоко и цензурират.


РОССИЯ ВИНАГИ Е БИЛА ВРАГ № 1 НА БЪЛГАРИЯ !!! 

ВИНАГИ !!!


.

вторник, 3 март 2015 г.

ТРЕТИ МАРТ, ВТОРИ ДЕВЕТИ ...



Към днешните русофили, 
любители на кремълския камшик, 
към овчедушните продажници,
 служещи на новата руска имперска кауза.

Събрано от Емил Боянов Цветков,

 БЪЛГАРОФИЛ.

Трети март е денят на подписването на Сан-Стефанския предварителен (прелиминарен) договор, краят на единадесетата (11) война между две империи - Руската и Отоманската, или по-точно „Ден на възшедствие на престола на император Александър II и заключение на Сан-Стефанския мирен договор”. К
ато такава тази дата за първи път е отбелязана  на 19 февруари или 3 март по нов стил през 1880 г.. 

Датата за подписването на договора е избрана от руската дипломация именно в чест на възшедствието на руския император на трона, с което и фактически и символично да ознаменува тържеството на руските интереси на Балканите.

Точно 110 години след това, през 1990 г. на 5 март, на петнадесетата си сесия, IX или XXXV Обикновено Народно събрание със свое Решение утвърждава Указ № 236 от 27 февруари 1990 г. на Държавния съвет за определянето на 3 март – „Ден на Освобождението на България от османско иго”, за национален празник !!!



(Ръкопляскания).
Всички са съгласни, но все пак да запитам има ли против ? - Няма. ...
Решението е ЕДИНОДУШНО.

На 05 април 1990 година, само месец след това, IX или XXXV Обикновено Народно събрание беше разпуснато, но комунистите ни наложиха нов национален ден.

Скриването и манипулирането на факти, пропагандирането на откровени лъжи от червеният комунистически режим, промиването на мозъците на поколения българи за рабополепие пред „братушките”, непрекъснатото повтаряне на мантрата „руснаците дойдоха и ни освободиха от турците” ни докара втори девети септември.

В най-новата ни история има две много по-величави дати: 6 септември - Денят на Съединението на България и 22 септември - Денят на Независимостта на България, но те са актове без разрешението на „големия брат” !!! 

Даже повече, против волята му !

Но да погледнем още един документ, в него става дума за някакви плащания !





Ето неговият текст:
Държавен вестник, бр. 2 

от 10.01.1884.


УКАЗЪ 
№ 1144 
Ний Александъръ I. 
с Божия милостъ и народната воля 
Князъ на България
Прогласяваме: 

Народното Събрание прие, Ний утвърдихме и утвърдяваме следующата 

КОНВЕНЦИЯ 

За исплащането отъ България на Руссия разносите по окупацията на Княжеството от Русските Импер. войски, съгласно съ определенията на Берлинский договоръ, сключена между България и Руссия.


Правителството на Негово Височество Българскиятъ Князъ и Правителството на Негово Величество Руският Императоръ, желаещи да регулират начинът на исплащането към Русия, разходите по окупацията на Княжеството от Руските Императорски войски, 

Съгласно с определенията на Берлинский договор, назначиха за свои пълномощници, им.

Негово Височество Князътъ на България:

Управляющий Министерството на Външните Дела на Българското Княжество, Кириакъ А. Цанковъ, и негово Величество Всероссийский Император:

Министра си на Външните Дела и Държавний Секретар, Николая Гирс,

Които, като показаха пълномощията си, намерени в добра и надлежна форма, се съгласиха върху следующите членове: 

Член I. Княжеското Българско Правителство припознава да дължи на Русското Императорско Правителство за расходите, по окупацията от Императорските Русски войски, съгласно с определенията на Берлинский договоръ, суммата от десет милиона, шестстотин осемнадесет хиляди, двеста петдесет книжни рубли и четиридесет и три копейки. 

Член II. Княжеското Правителство задължава се да исплати този дълг както следва:

На 1/13 септемврий 1883 г. четиристотин хиляди рубли; в растояние на дванадесет години от 1884 до 1895, всяка една година по осемстотин хиляди рубли, които ще се плащат в два срока, 1/13 януарий, на 1/13 юлий на всяка година, сиреч на всяки от тези два срока, по четиристотин хиляди рубли;

На 1/13 януарий 1896 г. четиристотин хиляди рубли и на 1/13 юлий от същата година остатъкът, двеста осемнадесет хиляди двеста петдесет рубли и четиридесет и три копейки. 

Член III. Упоменатите исплащания в II чл. ще се правят от Княжеското Правителство на Народната Банка в София, в името и на заповедта на Императорското правителство в левове (или франки) според курсът на деня от датата на исплащанията. 

Член IV. Императорското правителство отказва се от да изисква исплащанието на каквато и да е лихва, върху количеството на въпросний дълг, както за миналото време от началото на окупацията до датата на подписванието настоящето споразумение, тъй също и от датата на това подписание до пълното издължение на дългът. 

Член V. Настоящето споразумение ще се ратификира, и ратификациите ще се разменят в С.-Петерсбург, в едно растояние от шест седмици, или по-рано, ако може да стане. 

За удостоверение на което упълномощниците на двете страни подписаха настоящето, в два екземпляра, и приложиха печатите си.

Направено в С.-Петерсбург на шестнайсетий юний, хиляда осемстотин осемдесет и третята година.
За Руссия Гирсъ (м. п.)
За България К. А. Цанковъ (м. п.)

II. Заповядваме, щото настоящата Конвенция да се облече с Държавний Печатъ и обнародва в Държавенъ Вестникъ.

III. Испълнението на настоящий указъ се възлага на Наший Министерский Съвет. 
Издаден в Нашият Дворец в София на 24 декемврий 1883 година. 

На първообразното с собственната ръка на НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО написано: 
Александър I.

Приподписали: 
Председател на Министерский Съвет и Министр на Вътрешните Дела: Д. Цанков. 
Министр на Външните Дела и Исповеданията: М. Балабанов.
Министр на Финансите: Г. Начович.
Министр на Общите Сгради, Земледелието и Търговията: Т. Икономов.
Министр на Правосъдието: К. Стоилов.
Министр на Народното Просвещение: Д. Моллов.

&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&


И това са разноските по ОКУПАЦИЯТА само за територията на Княжество България !?


Когато се оповести договорът за Св. Стефанска България, австроунгарският посланикъ беше казал на Негово Блаженство Екзарха, Господин Иосиф, че новообразуваната със Св. Стефанския договор държава е за Русия. И прибавил, че такава обширна област, каквато беше начертаната Св. Стефанска България, не е в съгласие с Райхщатското споразумение: Австро-Унгария няма да даде толкова много на Русия. Според Райхщатското съглашение ще се образува Българско княжество само до Балкана. 
Така и стана.” 
Из книгата Погрома на България”, издадена през 1914 г. от Старозагорския митрополит, дядо Методий (Тодор) Кусев.


Колкото до броят на загиналите руски войни, цифра с която се манипулира години наред, нека прочетем какво е написал Борис Цезаревич Урланис съветски демограф, доктор на икономическите науки, професор; автор на трудове по икономическа демография, по обща теория на статистиката, общи проблеми на народонаселението, динамика и структура на населениято в СССP, 
в книгата си Войны и народонаселение Европы, стр. 105:


„ … Число убитых русских солдат и офицеров в этой войне составило по дунайской армии 11 905 человек, а вместе с кавказской армией - 15 567 человек.

„ ... Броят на убитите руски войници и офицери в тази война са: в дунавската армия - 11 905 човека, а заедно с кавказката армия - 15 5667 човека.
[«Военно-медицинский отчет за войну с Турцией 1877—1878 гг.» Дунайская армия, ч. 2, Спб., 1886, стр. 3. 


Итоговые данные. «Война с Японией 1904—1905 гг. Санитарно-статистический очерк», Пгр., 1914, стр. 248.]. 


По мое време червените пропагандатори бяха притурили още една нула, и ни учеха за 120 000 загинали !!! 


Преди около два часа по една телевизия г-н Андрей Пантев каза многозначително, че руският император собственоръчно резолюирал на някакъв документ: Да се освободи България !


Нека г-н Пантев да бъде любезен и да посочи линк или да качи факсилиме от този документ, примерно в Google+ !


Иначе оставам с неприятното усещане за поредната ... неистина !!!






.

събота, 14 февруари 2015 г.

РАЙХЩАДСКОТО СПОРАЗУМЕНИЕ МЕЖДУ РУСКАТА ИМПЕРИЯ И И АВСТРО-УНГАРСКСТА ИМПЕРИЯ ОТ 1876 Г.



Рейхштадтское соглашение между Россией и Австро-Венгрией






Источник:

Сборник договоров России с другими государствами
(1856-1917) 



Государственное издательство политической литературы, 1952 год стр. 144-148.



Архив:
«Русско-германские отношения». Секретные документы, М. Изд во Центрархива. 1922, стр. 37-39; 
A. F. Pribram, The secret treaties of Austria-Hungary. Harvard 1921, vol. II, p. 188‑191.
№ 22

Замъкът Райхщад 1853 г.

Рейхштадтское соглашение между Россией и Австро-Венгрией

Рейхштадт, 26 июня/8 июля 1876 г.

I. Запись русской стороны

Совершенно секретно.
Рейхштадт, 26 июня 1876 г.

Было сочтено необходимым не провозглашать принципа полного невмешательства для того, чтобы не связывать себе заранее рук ввиду возможности некоторых случайностей.

Мы настаивали на закрытии порта Клек (Kiek), без чего невмешательство было бы неискренним и недействительным.

Со своей стороны мы не могли бы считать себя там связанными, а в таком случае, Англия его не соблюдала бы. Граф Андраши прибавил к нему закрытие Каттаро, которого требовали англичане для того, чтобы придать этой мере характер беспристрастия. Венский кабинет, однако, предвидит невозможность воспрепятствовать оказанию помощи христианам частным образом ввиду горячих симпатий населения Далмации.

Было решено.

1. Касательно настоящего момента:

Державы будут в настоящий момент придерживаться принципа невмешательства, сохраняя за собой право сговориться впоследствии, если того потребуют обстоятельства.

Порты Клек и Каттаро будут закрыты для обоих сторон. Ни в каком случае не будет оказано помощи туркам против христиан.

2. Касательно будущего:

а) В случае успеха турок, если они будут предаваться чрезмерным насилиям над христианами, державы должны будут сговорится остановить их.

Они потребуют восстановления status quo ante в Сербии, считая в том числе и уничтожение турецких крепостей включительно.

Что касается Боснии и Герцеговины, державы будут настаивать в Константинополе на том, чтобы они получили устройство, основанное на программе, изложенной в депеше от 30 го декабря¹* и в берлинском меморандуме²* или, по меньшей мере, согласно статуту острова Крита.

b) Если победят христиане:

Державы будут действовать согласованно в целях урегулиро-вания последствий войны.

Они не окажут содействия образованию большого славянского государства, но Черногория и Сербия будут иметь возможность аннексировать: первая - Герцеговину и порт на Адриатическом море, вторая - некоторые части старой Сербии и Боснии.

Венский кабинет рассматривает эту компенсацию как существенное условие, без которого он не мог бы допустить увеличения соседних славянских княжеств.

Если бы русское правительство нашло это возможным и полезным, ему было бы предоставлено аннексировать Батум. Но в таком случае Австрия будет иметь право аннексировать турецкую Хорватию и некоторые пограничные с ней части Боснии по линии, о которой состоится соглашение.

Со своей стороны Россия имела бы в таком случае право вернуть себе часть Бессарабии, уступленную согласно трактату 1856 г.

Если бы, наконец, последствием успеха христиан явилось полное крушение Оттоманской империи в Европе, Болгария и Румелия могли бы образовать независимые княжества в их естественных границах. Эпир и Фессалия могли бы присоединиться к Греции.
Константинополь мог бы стать вольным городом.

Примечания:

¹* Имеется в виду циркулярная депеша австрийского министра иностранных дел гр. Андраши от 30 декабря 1875 года; ; в ноте указывалось на необходимость оказать давление на султана для осуществления реформ в Боснии и Герцеговине и излагался русско-австро-германский проект этих реформ.

²* См. документ № 21 настоящего сборника. 
«Русско-германские отношения», стр. 37‑39; на стр. 37 в дате русской записи ошибочно напечатано «26 июля» вместо «26 июня».

II. Австрийский вариант¹*

Мы исходили из двух предположений: либо турки выйдут из борьбы победителями, либо они будут побеждены.

В первом случае было условлено не давать им возможности преступить пределы определенных, не слишком чрезмерных гарантий. Будут приложены все усилия к тому, чтобы война не приняла истребительного характера. Сербия и Черногория будут сохранены в существующих своих границах. Восстановление турецких крепостей в Сербии не будет допущено. За Сербией не будет признан статут независимого государства, но согласились признать его за Черногорией, какова бы ни была интерпретация, какую отдельные державы пожелали бы принять в отношении политического положения Черной Горы. Признав независимое положение Черногории, австро-венгерское правительство изъявило готовность закрыть порты Клек и Каттаро для ввоза оружия и амуниции в отношении воюющих сторон, и это несмотря на то, что оно предвидит весьма серьезные возражения со стороны турецкого правительства по поводу закрытия первого из этих портов. Что же касается инсургентов, то в отношении их установлено, что, даже в случае победы турок, будут предприняты совместные усилия к тому, чтобы гарантировать им вольности и реформы, которые были потребованы от Порты и обещаны ею.

При всех вышеупомянутых обстоятельствах не может быть и речи о каких-либо территориальных изменениях ни с той, ни с другой стороны.

Исходя же из второго предположения, т. е. поражения турок, было принято соглашение о следующих положениях:

- поскольку Австро-Венгрия заявила, что не может допустить, чтобы Сербия заняла и сохранила за собой по праву победителя анклав, находящийся между Далмацией, Хорватией и Словенией, так как это повлечет за собою угрозу для провинций [австро-венгерской] монархии, особенно для ее далматинского побережья, вытянутого подобно тонкой ленте, которое должно быть, очевидно, или присоединено к Новой Сербии, или же императорское и королевское правительство будет поставлено в необходимость присоединить к [своим владениям] и самую Сербию, что исключено из программы. Было условлено, что Сербия получит увеличение территории со стороны Дрины в Боснии, а также со стороны Нови-Базара в Старой Сербии и в направлении Лима. В свою очередь Черногория округлит свои владения путем присоединения прилегающей части Герцеговины; она получит порт Спиццу, равно как и приращение со стороны Лима таким образом, что территория, находящаяся в настоящее время между Сербией и Черногорией, будет разделена между обоими княжествами по течению этой реки. Остальные части Боснии и Герцеговины будут присоединены к Австро-Венгрии. Россия восстановит свои естественные границы до 1856 года и сможет увеличить свою территорию со стороны Черного моря и в Турецкой Азии в той степени, в какой ей это потребуется для установления более удобных границ в этом направлении и в качестве эквивалента за часть территории, присоединяемой к Австро-Венгрии.

Босния, Румелия и Албания смогут стать автономными государствами. Фессалия, о‑в Крит должны бы быть присоединены к Греции. Константинополь с пригородом, территория которого подлежит определению, стал бы вольным городом.

Было также установлено, что все эти пункты будут сохранены в тайне двумя императорами и их соответствующими министрами, они не будут сообщены другим державам и особенно сербам и черногорцам до того момента, когда наступит время их реализации.

К этому тексту приложена написанная карандашом заметка Горчакова следующего содержания:

«Императоры расстались в полном согласии, готовые немедленно провозгласить принцип невмешательства. Они имеют в виду договориться с великими христианскими державами, если обстоятельства того потребуют».

Примечание:

¹* В подлиннике собственноручная помета Андраши: «Записано тотчас же после Рейхштадта под мою диктовку Новиковым и сообщено русскому кабинету».





Граф Гюла Андраши 1875

Graf Gyula Andrassy

С подписването на този договор руската дипломация слага край на въжделенията ни за единение на българската нация в целокупна Българска държава. С него двете империи си разпределят сверите на влияние на Балканите и предопределят съдбата ни с приемането на текст изключващ създаването на голяма българска държава.
Трагедията за българската национална кауза се случва малко преди да завърши Цариградската конференция проведена между 23 декември 1876 г. и 20 януари 1877 г.. В пълна секретност, зад гърба на другите държави, в Будапеща на 15 януари 1877 г, Русия утвърждава приетите договорености в Райхщадското споразумение, сключвайки с Австро-Унгария Будапещенската конвенция. Тя е и „рамката” на Берлинския договор от 13 юли 1878 г. за разпокъсана България.





„Сборник договоров России с другими государствами 1856-1917”
страница 155.

Договореностите от Цариградската конференция за територията на българската държава, приети от Великите сили, почти съвпадат с границите на Българската Екзархия извоювани от българската общност и скрепени със султански ферман от 28 февруари 1870 г.(08 зилхидже 1286 г.)


РУСИЯ ВИНАГИ Е БИЛА ВРАГ № 1 НА БЪЛГАРИЯ !




.

вторник, 27 януари 2015 г.

„РОССИЯ, ТАЯ МНИМА ЗАЩИТНИЦА НА СЛАВЯНСТВОТО …”





ХРИСТО БОТЕВ






В МЕХАНАТА



Тежко, тежко! Вино дайте!

Пиян дано аз забравя

туй, що, глупци, вий не знайте

позор ли е или слава!



Да забравя край свой роден,

бащина си мила стряха

и тез, що в мен дух свободен,

дух за борба завещаха!



Да забравя род свой беден,

гробът бащин, плачът майчин, -

тез, що залъкът наеден

грабят с благороден начин, -



грабят от народът гладен,

граби подъл чорбаджия,

за злато търговец жаден

и поп с божа литургия!



Грабете го, неразбрани!

Грабете го! Кой ви бърка?

Скоро той не ще да стане:

ний сме синца с чаши в ръка!



Пием, пеем буйни песни

и зъбим се на тирана;

механите са нам тесни -

крещим: "Хайде на Балкана!"



Крещим, но щом изтрезнеем,

забравяме думи, клетви,

и немеем и се смеем

пред народни свети жертви!



А тиранинът върлува

и безчести край наш роден:

коли, беси, бие, псува

и глоби народ поробен!



О, налейте! Ще да пия!

На душа ми да олекне,

чувства трезви да убия,

ръка мъжка да омекне!



Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий... вий сте идиоти!



ХРИСТО БОТЕВ


Стихотворението е публикувано за първи път във вестник „Независимост” (Букурещ) год. III, № 52, 15 септ. 1873 г.



&
„Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да истрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни със сичката своя неясна строгост и подлост под законът на „общата повинност” и, когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татаре, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да са върнем в своето старо отечество, испроводи няколко черни български души за да ни отвърнат от това намерение. 

Но това, което не можиха да направат устата на продадените блюдолизци, направиха казаците със своите сулици и камшици и с копитата на своите коне, направи правителството със своите темници, със своят Сибир и със своите 25 по гърбът. Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село казаците извързаха сичките старци, мъже и ергене и, като ги испроводиха „куда Макар телят не голял”, не остави­ха не една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птиците и добитакът и сичкото това премина ненаказано от страната на правителството. На мяста даже и кръв са пролея! 

Кажете ми после това не ще ли нашият народ да заеме мястото на евреите в Европа? Не е ли сичкото това знак, че тоя народ са смяташе и сега даже са смята за стока, с която секи има пра­во да са обърща както иска? На нашите викове за свобода, на нашите стремления за братство и за съединение със славянете и на нашите трудове за прехраната на тирането никой почти не обърща никакво внимание. 

Пъ­рвата рекрутация, която правителството прибърза да направи по колониите, има твърде печален исход. Правителството натовари 1,000 души български момци в един твърде веран вапор и ги испроводи на Кавказ в такова зло време, щото от бурите вапорат потъна в Черното море и нашите отидоха да защищават от рибите своето ново отечество.”

ХРИСТО БОТЕВ

Вестник „Знаме” (Букурещ) год. I, 4 април 1875 г., бр. 13, с. 51


.

петък, 2 януари 2015 г.

РОССИЯ ВИНАГИ Е БИЛА ВРАГ № 1 НА БЪЛГАРИЯ !!! ВИНАГИ !!! - 2

Автор: Янко Гочев
ЧАСТ ВТОРА.


Морската война продължава и през следващата 1916 г. Ударът срещу Варна принуждава командването на Българските военноморски сили да минират акваторията на Варненския залив.Тази задача е изпълнена от флотска единица с командир лейтенант Кирил Минков. И това дава резултат. През февруари 1916 г. Русия предприема нов опит за нанасяне на артилерийско-авиационен удар срещу българската военноморска база.

Вражеското морско командване планира да стовари върху варненското пристанище и града смъртоносен артилерийски залп от новия си линеен боен кораб „Императрица Екатерина Велика”, с въоръжение 12 броя 305 мм, 20 броя 130 мм и 5 броя 75 мм оръдия, и едновременно с това да нанесе и авиационен удар с водосамолети, базирани на авиотранспорти. За нападението е привлечена втора маневрена група в състав: линейния кораб „Императрица Екатерина Велика”, ескадрените миноносци „Счастливый” и „Пылкий”, авиотранспортите „Император Александр I” и „Император Николай II”, миноносците от по-стар тип „Лейтенант Пущин”, „Живой” и „Капитан-лейтенант Баранов”.



Руският ескадрен миноносец „Лейтенант Пущин”


Ескадрата отплава от Севастопол на 24.02.1916 г. (08.03 нов стил) под командването на контраадмирал Покровски. Когато тя приближава Варна миноносците „Лейтенант Пущин” и „Живой” се откъсват напред за изясняване на обстановката. Попадат обаче на минното поле. „Лейтенант Пущин” е поразен от мина, като корпусът му е пречупен на две и потъва. Загиват 80 души и 15 са пленени. 4 от тях са офицери начело с командира на дивизиона ескадрени миноносци капитан II ранг Подяполски. Спасяват се само 4 офицери и 11 матроси. Успелите да се спасят моряци се добират до българския бряг с две гребни лодки, където са пленени. В спасителната лодка е открит и бойният Андреевски флаг на кораба. Това е първият боен трофей, който взема България във войната с Русия. Руският военноморски флаг се съхранява и до днес в НВИМ в София. Той е живо доказателство за най -голямата българска военноморска победа, по-голяма и от атаката на турския крайцер „Хамидие” през 1912г. през Балканската война.

Ескадреният миноносец „Живой”, който плава след „Лейтенант Пущин’’ има по-голям късмет. „Живой”, бързо напуска мястото на събитието като докладва в Севастопол, че корабите са нападнати от германски подводници. После командирът на „Живой” е осъден заради своите действия.

Но да се върнем на поразения руски миноносец „Лейтенант Пущин” (бълг. „Пушчин”) е спуснат на вода през 1904 г. в гр. Николаев (Украйна) и влиза в строя през август 1907 г. Първоначалното му име е „Задорный”, което през 1907г. е сменено с „Лейтенант Пушчин”. Приема името на морския офицер, участник в Руско-турската война (1877 - 1878)., командир на миноноска.

До септември 1907 г. корабът е класифициран като миноносец, а след това - като ескадрен миноносец. През 1910-1912 г. „Лейтенант Пушчин” е основно ремонтиран с обновление на артилерията и парните котли. „Лейтенант Пушчин” е с водоизместване от 450 тона, въоръжен е с две 75-милиметрови оръдия. Още през първия ден на Първата световна война корабът влиза в бой с турско-германския линеен крайцер „Гьобен” и получава сериозни повреди. Възстановен, той се включва в артилерийската подкрепа на руските войски на Кавказкия фронт и участва в набези пред българското черноморско крайбрежие.

Потопяването на руския ескадрен миноносец „Лейтенант Пущин”, потънал след взривяването му от българска мина на 25.02.1916 г. в наши териториални води на подходите към Варненския залив предотвратява пореден руски артилерийски обстрел срещу Варна.

За успешното изпълнение на минното заграждение, в което участват три български торпедоносеца - „Шумни”, „Строги” и „Смели” и мобилизираният търговски кораб „Борис” на Българското търговско параходно дружество, след потопяването на „Лейтенант Пушчин” са наградени 10 офицери и подофицери с ордени и медали за военна заслуга.

По този начин е осуетена планираната от командването на руския Черноморски флот нова бомбардировка на Варна. Заслуга за това имат и германските хидроплани, които предприемат въздушно нападение срещу корабите от ескадрата. Това са водосамолет N 507 с екипаж младши подофицер Улбрих - пилот, и вицефелдфебел Винике - наблюдател, който в две поредни атаки от височина 450 м хвърля по 5 бомби върху ескадрените миноносци и постига попадение в юта на един от тях. Есминците от руската ескадра са атакувани три пъти последователно и от водосамолет N 534 с екипаж мичман I ранг Ринсберг - пилот, и старши подофицер Витман – наблюдател. Те хвърлят 9 бомби. Отново един е улучен в юта. Точното бомбопускане предизвиква пожар на бака на друг от тях. Според други наши архивни източници авиационните бомбардировки причиняват пожари на два руски бойни кораба. Два ескадрени миноносеца на противника са толкова повредени, че след като достигат до Одеса, се налага да бъдат откарани на буксир чак до Николаев за ремонт. По идеологически причини тези атаки на германските хидроплани срещу руската ескадра ще останат скрити цели десетилетия.

Почти век дълбините на Черно море ще скрият и следите от най-големият български военноморски триумф. Чак през 2010 г. потопеният през 1916 г. в български териториални води руски боен кораб „Лейтенант Пушчин” е изваден заедно с неговото оръдие.
То е 75 мм от френската фирма „Кане”, произведено в Обуховския стоманолеярен завод, специално за нуждите на руския военноморски флот. Теглото на оръдието, заедно с щита с дебелина 19 мм е 2555 кг. Стреляло е с бронебойни снаряди с тегло 4.900 кг, чиято далекобойност достига до 6405 метра, но също и с фугасни снаряди с 7869 метра далекобойност. Най-голяма дистанция на стрелбата се получава при употребата на зенитен снаряд - 8967 метра.

През 1916 г. за да се защити от руските атаки България се сдобива с подводен флот. Руската военноморска заплаха ускорява създаването му. След руската бомбардировка командването на българския военен флот, начело с артилерийския инженер подполковник Константин Кирков, започва сформирането на екипаж за подводница. Екипажите на немските подводници започва обучението на български моряци.

На 25.05.1916г. в тържествена обстановка немската подводница UB 8 (UnterseeBoot) е включена в състава на българския военен флот. Тя получава тактическият №18. Така се появява българският „Подводник УБ-18”. 


Според официалния германски военноморски справочник за 1916 г. по това време в света има само 11 държави, чиито военноморските сили притежават подводници. България се нарежда до такива сили като Великобритания, САЩ, Франция, Италия, Германия, Япония, Русия, Гърция, Турция и Румъния.

Първата Българска подводница УБ-18

„Подводник 18” принадлежи към класа на най-малките германски подводници със 128 т. надводно и 142 т. подводно водоизместване. Над вода максималната й скорост е 6 възла, а под вода - 5,3 възла. Ниската й скорост обаче е причината тя да бъде използвана предимно за нуждите на бреговата охрана или да носи дозор на определена позиция. Въоръжението й се състои от два 450 мм торпедни апарата и четири торпеда (две в апаратите и две запасни), 47 мм оръдие (според някои източници оръдието е 37 мм) и една картечница „Максим” (обр. 1908 г.).




Българската подводница в Български води !

Със заповед по Флота № 66 от 25.05.1916 г. за първи командир на българската подводница е назначен морският офицер лейтенант (дн. капитан-лейтенант) Никола Тодоров, родом от Шумен. Тази длъжност той изпълнява до 09.05.1917 г.

Първите си бойни задачи „Подводник 18” изпълнява на 4 и 5.07.1916 г. между нос Шабла и Мангалия, след което се редуват системно действия в западната част на Черно море - от нос Инеада до пристанището на Кюстенджа. За охрана на добруджанското крайбрежие подводницата крайцерува от 02. до 06.09.1916г.



Българската подводница UB18 или 
„Подводник УБ-18”

На 07.09.1916 г. Балчик и Каварна са обстреляни от руските контраминоносци „Быстрый” и „Громкий”. Става ясно, че само с една подводница брегова охрана не може да има. Тогава българското правителство прави постъпки и за закупуването на базиращата се в Евксиноград UВ-7. За съжаление на 26.09.1916 г. тя се натъква на мина в открито море и потъва с целия си екипаж. Тогава българското подводно плаване дава първата си жертва - командированият на германската подводница младши подофицер Стоян Георгиев Пешев от с. Арчар, Видинско.

По време на своето крайцеруване от 08. до 11.10.1916г. между Кюстенджа и Мангалия екипажът на „Подводник 18” извършва и първата бойна торпедна стрелба (в подводно положение) в българската история. Позицията за атака на руски контраминоносец е неудобна, но лейтенант Н.Тодоров решава да рискува. От контраминоносеца своевременно откриват торпедото и успяват да се отклонят от него. Следва масирана бомбардировка срещу №18, при това само на 14 метра дълбочина, но подводничарите ни оцеляват и записват своето бойно кръщение. Най-разпространената версия за неуспеха на атаката е тази, че:

„ ... в същия момент, когато се даде торпедният изстрел, предпазителите на морегледа (перископа – б.а.) прегоряха, самият мореглед остана да стърчи над водата и това стана причина да се издаде присъствието на подводника. Едва сега противникът забеляза насочения му удар и успя да се отклони.”

Най-подробно описание на бойната дейност на „Подводник 18” под български флаг е направено от Вълкан Вълканов, според когото от септември 1916 до септември 1917 г. екипажът е извършил 7 бойни похода в северна посока, в това число и в румънски води, и два в южна посока - пред Бургас и Созопол, във връзка с очаквани руски нападения. Първите български подводничари щурмуват минни полета, извършват разузнаване под носа на противника край Кюстенджа, преследват неприятелски кораби от различни класове. В.Вълканов твърди, че последният за 1916 г. поход, този на 13 декември към Балчик, осуетява поредната бомбардировка от руски кораби на този наш град.

Според руско-румънското споразумение флотът на Русия има за задача да охранява добруджанското крайбрежие, да атакува отделни брегови обекти, да защитава морските комуникации и да оказва артилерийска подръжка на сухопътните сили. Като база на руския флот е избрано пристанището на Кюстенджа, където в началото на август 1916г. под командването на контраадмирал Патон акостира руски отряд кораби в състав: 1 линеен кораб, 6 торпедоносеца, 2 подводници, 8 миночистача, няколко стражеви катера и отряд морска авиация.

Руският флот успява да постигне надмощие над българо-германските сили по море. За тази оценка говори факта, че за защитата на Балчик и Каварна 3-та Българска армия разчита предимно на полева артилерия. Действията на нашия флот са затруднени и поради минирането на акваторията между Варна и Балчик. При натъкване на подводни мини в Батовския залив е потопен миноносеца „Шумни”, а „Строги” и влекачът „Варна” са повредени. По-късно в същия залив е потопена и една миночистачна лодка, а лейтенант Кирил Минков загива. Една от германските подводници също е взривена от мина при Аладжа манастир.

Бързото отстъпление на сухопътните войски допълнително затруднява действията на руския флот, а след напускането на Кюстенджа левият румънски фланг окончателно загубва връзка с руския флот. Така през Първата световна война руският флот в Черно море успява да вземе предимство над българския, поне до изоставянето на Кюстенджа от руско-румънските войски. България противодейства на руските атаки най-вече чрез огъня на бреговата артилерия и с действията на българо-германската авиация. Успехите на бреговата артилерия и хидросамолетите са най-големи при отблъскване на бомбардировките над Балчик и Каварна.
Балчик е един от главните обекти на руските военноморски атаки срещу България. Атакуван е цели три пъти - на 07.09., 09.09. и 13.12.1916г.
Балчик е освободен без бой на 05.09.1916 г. чрез стоварване на морски десант от миноносците, командвани от началника на отряда капитан-лейтенант Рашко Серафимов. Отчитайки важността на Балчик за продоволственото снабдяване и изхранване на 3-та армия (тук се намира една от най- големите и модерни мелници на Балканите), руското морско командване решава незабавно да го атакува.

На 07.09.1916 г. рано сутринта градът е бомбардиран от два руски ескадрени миноносеца „Быстрый” и „Громкий” от втори дивизион на минната бригада. Разрушени са корабните съоръжения, голямата мелница, пристанищните постройки са обхванати от пламъци.

На 09.09.1916 г. бомбардировката отново се повтаря. Тези удари са твърде чувствителни за Балчик - потопени и повредени са плавателни съдове, разрушени са пристанищни съоръжения, прекъснати са важни съобщителни връзки.

Най- жестоката руска бомбардировка над Балчик е предприета на 13.12.1916 г. Войната в Добруджа вече е изгубена за Русия, но тя пак тръгва чрез флота си да наказва България и да си отмъщава. 


Прави го ден след като Централните сили отправят своето предложение за мир. Руският отговор е внушелната морска атака срещу българския град Балчик.

Сутринта на 13.12.1916 г. отряд бойни кораби в състав крайцерът „Память Меркурия” и ескадрените миноносци „Громкий” и „Счастливый” приближават Балчик. Флагманският кораб „Память Меркурия” се намира между двата ескадрени миноносеца. Той има водоизместване 7428 т. Теглото на бронята му е 765 т. (11,4% от водоизместването). Въоръжен е с 30 оръдия, от които главен калибър – 16 броя 152 мм. Разположението им е такова, че позволява 10 от тях да водят огън едновременно по една цел. Негов командир е капитан I ранг Александър Гад, доказал в редица бойни походи на дело, че е сред най-добрите и най-решителните морски офицери от руския черноморски флот.

Двата бойни кораба съпровождащи руския крайцер са ескадрените миноносци „Громкий” и „Счастливый”. Артилерийското им въоръжение се състои от 3 броя 102 мм и 2 броя 47 мм зенитни оръдия от 1916 г.. На борда им са монтирани 5 броя двутръбни торпедни апарата. Te са сред най-силните в света кораби от своя клас. Трите неприятелски бойни кораба имат ценно предимство. Това са точните оптически прицели за корабните оръдия от всички калибри.

Бреговата батарея защитаваща Балчик е известна в изворовия материал и като „Света Троица”. Така се нарича съществуващият тогава манастирски параклис край с. Галата, където тя е разположена преди преместването си в Балчик. Състои се от две 100 мм Д-50 морски оръдия, производство на френската фирма „Шнайдер”. Далекобойността им е 8 км. В това отношение оръдията от главния калибър на неприятелския крайцер и съпровождащите го есминци ги превъзхождат. Теглото на един снаряд от оръдията на батареята е 22 кг, а техническата скорострелност е един изстрел в минута. Личният състав на батареята включва 37 души. Силите са неравни. Руското превъзходство е смазващо, особено в огнева мощ. Само флагманският кораб „Память Меркурия” е в състояние за минута да изстреля снаряди с общо тегло надвишаващо 70 пъти, това с което българската бреговата артилерия може да му отвърне. Общата огнева мощ на трите руски кораба превъзхожда тази на българската артилерия 100 пъти !
В 8.23ч. „Память Меркурия”, който е на 6 км от брега, открива залпов огън по Балчик. В 8.25ч., когато неприятелските кораби преустановяват приближаването си и градът е обект на ожесточена бомбардировка, 100 мм батарея открива огън по челния ескадрен миноносец от дистанция 5200 м. Той започва да се отдалечава с пълен ход, докато излиза от нейния обсег и повече не се приближава на пристрелно разстояние. Батареята пренася огъня си по крайцера и с прекъсване води артилерийски двубой с него до 10.50ч., когато противникът се отдалечава към нос Калиакра.

Бойците от личния състав не са участвали в морски бой. Нейният командир капитан Георги Радков е едва на 27 години, но има богат боен опит, натрупан в три поредни войни. Макар и да е служил в продължение на една година (1914 г.) в бреговата артилерия, той също като своите подчинени няма практически опит във воденето на морски бой. Въпреки това при отразяване на руското нападение българските артилеристи демонстрират много добра бойна подготовка. Чрез максимално напрежение на силите те се опитват да компенсират доколкото е възможно, малката скорострелност на оръдията.

Благодарение на бързите си действия бреговите артилеристи успяват при техническа скорострелност 1 изстрел в минута да постигнат бойна скорострелност 40 секунди за изстрел. По време на боя батареята изстрелва по противника 186 снаряда (обикновени гранати - 130, бронебойни гранати - 44, и шрапнели - 12). В бойния дневник е отбелязано, че руският крайцер е улучен от 4-5 снаряда. В интервала 9.10 ч. -  9.16 ч. той е поразен от 2-3 снаряда, а между 9.40 ч. и 9.50 ч. в него попадат още два.

Противникът признава високите качества на българските артилеристи. В редица руски публикации се отбелязва, че 100 мм брегова батарея стреля добре. При много трудни условия - руските снаряди избухват на метри от батареята, артилеристите ни проявяват нечувано мъжество - успяват да произвеждат по 1 изстрел на всеки 40 секунди. В 9.42 ч. три български снаряда улучват руския крайцер.

С точната си стрелба бреговата батарея привлича огъня на противника върху себе си. Водейки артилерийски двубой с руския флагмански крайцер, тя го отвлича от изпълнение на основната му огнева задача - да нанесе максимални поражения по сградите на Балчик.

Точните попадения на бреговата батарея предизвикват взрив на кърмата на крайцера, което кара руската флотилия да се оттегли. Флагманският кораб „Память Меркурия” е атакуван и бомбардиран успешно и от морската авиация - от германски и български летци, след което противникът е принуден да се оттегли. В отблъскването му участва и единствената ни подводница УБ -18.

В крайна сметка обаче решаваща се оказва ролята на бреговата артилерия. Проявявайки героизъм и с риск на живота си артилеристите на капитан Г. Радков предпазват Балчик от пълно разрушение. В това се изразява и подвигът на артилеристите на кап. Г. Радков, чието име остава също десетилетия наред забравено в българската история. Причината - убит след 09.09.1944г. от комунистическия „Народен съд”. 

През 2007 г. доблестният български офицер е посмъртно амнистиран, а днес централният площад в Балчик, носи името „Капитан Георги Радков”. Паметникът, в чийто център е монтирано 100 мм Д-50 оръдие система „Шнайдер” напомня за подвига на героите артилеристи от 1916 г.

Действията на защитниците на Балчик в края на 1916г. само ограничават ефектът от тежката руската бомбардировка. При третото му обстрелване на 13.12.1916 г. Балчик е почти изравнен със земята, убити са доста негови жители. Разрушенията са големи, защото той е амфитеатрално разположен и при това гъсто застроен. Поради това всеки изстрелян руски снаряд носи смърт и разруха. Двама известни български писатели оставят покъртителни свидетелства за Балчик след руската му бомбардировка. 


Поетесата Доре Габе посещава града няколко месеца след руската атака. Впечатлението й от видяното е тягостно. Сравнява града с гробище и потресена възкликва: „Мъртвият Балчик”. 
Ето и нейното свидетелство: 

„Вечер. Нито един фенер. Из улиците няма жива душа. Слаба бледнина от хоризонта показва пътя. Висока порта, а над портата - къща… Ето ни горе, в стаи, които не гледат към морето. Само в тях се пали свещ и само в тях се живее вечер в Балчик. Разправяха ни как неотдавна ги изненадало морето, как са бягали като стадо към гробищата, зад баира - сипели се гранати връз града, сякаш самото море ги изригнало. Писък на малки деца, премръзнали ръчици, полумъртви от ужас майки, бащи, безпомощни пред своята разпиляна сред опасности челяд. Когато настане вечер, от черната паст на морето сякаш гледат тайнствени топовни гърла. То ги дебне. То е техният черен враг, техният изневерил приятел - и те се крият от него, боят се него. Още е в кошмарен сън Балчик.”

Писателят Стилиян Чилингиров споделя следното:


 „…Човек би помислил, че влиза в мъртвия град, макар никога невидян, но много познат нам от приказките. А по всичко личи, че тук някога е кипял живот, който е бил с пулса на едно достойно за завиждане охолство. Къщите, някои от които поглеждаха страшно през своите изпочупени прозорци или болезнено показваха голите стени, полуразрушени от неприятелски гранати, най-ясно свидетелстваха за това. Балчик е бил малък, но заможен град …
Но не ще и съмнение, в мирно време градът е бил по-угледен и по-приятен. Тогава много къщи, сега запустели и празни, са били обитавани от работливи стопани, в много от тях е кънтял непрестанно писклив хор от детска глъч, в много от тях се е живяло и мечтало. А днес: разкъртени стени, пробити покриви, разрушени комини и ужасът на едно запустение. Животът е спрял, за да живее войната.”

Последиците от руските бомбардировки на Балчик са дълготрайно отрицателни. Според изследователите на миналото на Балчик разрушаването на града от руския флот спира неговия стопански възход и обуславя в определена степен последвалото икономическо западане на града.

Каварна също не е пощадена. Градът е атакуван от руския боен флот на 7.09.1916 г. веднага след бомбардировката на Балчик. От 6.08 ч. до 6.30 ч. са бомбардирани градът и житните магазии, разположени на брега. Повредени са 4 мауни (големи лодки) и една магазия. В сравнение с Балчик Каварна има късмет. По-слабо е ударена от неприятеля. Пораженията и щетите са доста по-малки. По наблюдение, проведено от ескадрените миноносци, е разрушено пристанището и са унищожени два пристанищни крана.
Но и това не е всичко в морската война на Русия против България. През 1916-1917 г. са регистрирани и много други руски военни набези, съпроводени с опити за обстрелване на обекти по добруджанското крайбрежие, които обаче са парирани от българската брегова охрана.

Варна става първият български град, подложен на нощна бомбардировка. В края на февруари и на август 1916 г. руският черноморски флот предприема опити за нападение срещу Варна, използвайки корабната си авиация. Те са отбити от германските хидроплани намиращи се във Водосамолетна станция „България”, при което неприятелят търпи доста загуби в жива сила и бойна техника. По това време морската авиация на руския флот, действащ в Черно море, включва 45 водосамолета. Корабната авиация е на борда на авиотранспортите „Император Александър I”, „Император Николай I” и „Алмаз”, включени в състава на крайцерската бригада базирана в Севастопол. Те са първите авионосци в Черно море.
През септември 1916 г. бреговия авиационен отряд на старши лейтенант Виктор Утгоф получава заповед да атакува Варна. В състава му са включени 8 водосамолета, базирани на брега на ез. Сингол, на 8 км. северно от Кюстенджа.

На 11.09.1916г. излитайки от ез. Сингол и зареждайки с гориво и бомби в Мангалия, 6 от 7-те излетели водосамолета с настъпването на нощта достигат до града и хвърлят 54 бомби. Според руски изследвания голяма част от тях се взривяват в района на хангарите на хидроаеродрума. Други бомби са хвърлени над Евксиноградския пристан и над Варна. Подводницата U-33 не е улучена. При въздушната бомбардировка нейният екипаж отразява атаката на водосамолетите с картечен огън. Според руски публикации шестте хидроплана без загуби се завръщат в базата си. Седмият поради неизправност на двигателя пада в района на нос Калиакра. Тук е взет на буксир от ескадрения миноносец „Звонкий”, но после потъва.

Руската бомбардировка на Варна е извършена през нощта, от 21,15 ч. до 21,50 ч. с цел париране на възможностите за ответно противодействие. Въпреки това руските водосамолети, осветени от прожектори са посрещнати от българската отбрана със шрапнелен, картечен и пушечен огън. Архивните ни документи свидетелстват, че два от тях са повредени от стрелбата, като единият пада край Калиакра, а другият достига до Мангалия. Първият е изхвърлен на брега край носа и части от него са пренесени във Варна. Вторият каца край Мангалия и според разказа на местни жители е пренесен по суша до руската водосамолетна станция Текир гьол (на брега на ез. Тузла). Тези факти доказват, че при отразяването на руския авиационен удар противосамолетните български батареи са били доста ефикасни. Подводниците и хидропланите – цел на неприятелския въздушен удар, остават невредими. Победоносното българско настъпление и превземането на Мангалия в средата на септември 1916 г. осуетяват подобни полети.

И една 
подробност за руските военни бомбардировки. 
Варна е бомбардирана на Петковден, а Балчик на Андреевден - 13 декември. За руските военни моряци този ден има символично значение, защото на Андреевден е патронният празник на руския флот, патрон е Св. Андрей Первозванный. 

Това е уникален факт. „Братска Русия” вместо да празнува, тръгва да воюва по море на православни празници против православна България !

Подобно съвпадение доказва, че неприятелят грубо потъпква християнските норми и пренебрегва общоприети традиционни духовни ценности. 


Парадокс е, че тези действия са извършени от военноморският флот на държава, възприемана навсякъде като стожер на Източноправославното християнство !!!

Отгоре на всичко с морските си атаки срещу незащитени български градове Русия нарушава и принципите на международното право ! 
Съгласно Втората Хагска конвенция, относно бомбардировките от военноморски сили във време на война - 

http://avalon.law.yale.edu/20th_century/hague09.asp
http://www.loc.gov/law/help/us-treaties/bevans/m-ust000001-0681.pdf

Bombardment by Naval Forces in Time of War (Hague IX); 
October 18, 1907, 
CHAPTER I, 
Article 1. 

„The bombardment by naval forces of undefended ports, towns, villages, dwellings, or buildings is forbidden.”

- бомбардирането на неотбранявани пристанища, градове, села, жилища или сгради е забранено. 

Международното право забранява и безсмисленото разрушаване на градове или други населени места и унищожаването на неприятелска собственост, ако това не е предизвикано от военна необходимост.



.