ДОБРУДЖА (1916-1917 г.)
Автор: Янко Гочев
Ако в ранното Средновековие Добруджа е областта, където Аспарух създава българската държава, през Първата световна война, същата тази Добруджа се оказва бойно поле, където България отстоява правото си на самостоятелно съществуване във война срещу „освободителката” Русия. В българската история тя влиза като „Добруджанската кампания на Трета Българска армия”, представляваща златна страница в бойната летопис на България. Всъщност това не е двустранна война, а част от глобалния конфликт, наречен Световната война (1914-1918).
Боевете за равна Добруджа се явяват и начин за решаването на Добруджанския въпрос, възникнал още след края на Руско-турската война (1877-1878 г.), претърпял развитие в ущърб на България по време на Балканските войни (1912 - 1913 г.) и еволюирал до възможността за разрешаване през Първата световна война.
Появата на руски войски в Добруджа през 1916 г. не е случаен акт, а резултат на вековната руска политика на териториално ограбване на България чрез раздаване на български земи в полза на съседите й. Тези типично имперски сделки за наша сметка в родната историография обикновено се скриват. Целта е повече от ясна - създаване на изкуствен ореол на самодържавна Русия като „благодетел” и единствен защитник на поробените българи в Османската империя.
Десетилетният стремеж на българската историография да украсява и „облагородява” руската балканска политика достига своя апогей в епохата на комунизма. Тогава руското военно присъствие на Добруджанския фронт на Българската армия през Първата световна война просто изчезва.
Ако разгледаме библиографията по въпроса изпъква унизителния за националното самочувствие на всеки българин факт, че по време на т. нар. социалистически период до 1989г. липсват сериозни научни изследвания, които да осветляват участието на България в Първата световна война в Добруджа.
Антирумънските и най-вече антируските военни действия на Българската армия през 1916-1917 г. въобще не са сред любимите теми за българската историография от този период. Главната причина е възприетата от комунистическата система политика на социалистически (пролетарски) интернационализъм, деградирал до национален нихилизъм. Този последователно прокарван принцип дори изменя характера на българското участие в Първата световна война, обявена за „империалистическа” според оценките на болшевишкият човекомразец Ленин , които изцяло догматично се възпроизвеждат в българските учебници.
Да се разказва за военни действия на Българската армия, при това успешни, срещу съюзниците на комунистическа България във Варшавския договор и СИВ - Русия и Румъния, не е препоръчително. Затова и до днес най-сериозните и задълбочени изследвания по тази тема са дело на българската историография от междувоенния период (1918-1939 г.).
В Царство България излиза значителна по обем литература по въпроса за участието на България в Първата световна война. Тук могат да се посочат мемоарите на различни български военачалници, участници в събитията като запасни генерали и офицери Никола Жеков, Стефан Тошев, Никола Недев, Тодор Кантарджиев, Стефан Нойков, Ал. Кисьов, Ал. Марков, Лука Малеев и др. Нещо повече, след Ньойския договор е съставена комисия от български военни историци, която изследва подробно подготовката и хода на войната срещу Румъния. Тази комисия е приемник на Военноисторическата комисия, учредена още през 1914 г., която възприема най-доброто като методология, фиксирано в практиката на изследователи от ранга на Атанас Христов, Петър Дървингов и др. До 1943г. Военноисторическата комисия издава цели 9 тома !!! Тези издания са изключително богата изворова база за военните действия, водени по всички фронтове от българските войски. Последните два тома (т.VIII и IX) се отнасят за Тутраканската операция и за настъплението на 3-та Българска армия в Добруджа.
След промените от 1989 г. интересът към Първата световна война се възражда отново. Сред историците занимаващи се с осветяването на различни проблеми от тази война личат имената на Борис Чолпанов, Димитър Христов, Георги Марков, Генчо Камбуров, Димитър Зафиров, Игнат Криворов, Димитър Минчев, Калчо К. Калчев, Велико Лечев, Илиана Илиева, Косьо Пенчиков. През 2008г. е преиздаден сборникът за добруджанският герой командирът на 1-ва Конна дивизия ген. Иван Колев. В него са включени всички известни, публикувани биографии на генерала, както и десетки спомени и статии за „бащата на българската кавалерия” от негови другари по оръжие, близки, политици и роднини.
„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България !”
Боевете за равна Добруджа се явяват и начин за решаването на Добруджанския въпрос, възникнал още след края на Руско-турската война (1877-1878 г.), претърпял развитие в ущърб на България по време на Балканските войни (1912 - 1913 г.) и еволюирал до възможността за разрешаване през Първата световна война.
Появата на руски войски в Добруджа през 1916 г. не е случаен акт, а резултат на вековната руска политика на териториално ограбване на България чрез раздаване на български земи в полза на съседите й. Тези типично имперски сделки за наша сметка в родната историография обикновено се скриват. Целта е повече от ясна - създаване на изкуствен ореол на самодържавна Русия като „благодетел” и единствен защитник на поробените българи в Османската империя.
Десетилетният стремеж на българската историография да украсява и „облагородява” руската балканска политика достига своя апогей в епохата на комунизма. Тогава руското военно присъствие на Добруджанския фронт на Българската армия през Първата световна война просто изчезва.
Ако разгледаме библиографията по въпроса изпъква унизителния за националното самочувствие на всеки българин факт, че по време на т. нар. социалистически период до 1989г. липсват сериозни научни изследвания, които да осветляват участието на България в Първата световна война в Добруджа.
Антирумънските и най-вече антируските военни действия на Българската армия през 1916-1917 г. въобще не са сред любимите теми за българската историография от този период. Главната причина е възприетата от комунистическата система политика на социалистически (пролетарски) интернационализъм, деградирал до национален нихилизъм. Този последователно прокарван принцип дори изменя характера на българското участие в Първата световна война, обявена за „империалистическа” според оценките на болшевишкият човекомразец Ленин , които изцяло догматично се възпроизвеждат в българските учебници.
Да се разказва за военни действия на Българската армия, при това успешни, срещу съюзниците на комунистическа България във Варшавския договор и СИВ - Русия и Румъния, не е препоръчително. Затова и до днес най-сериозните и задълбочени изследвания по тази тема са дело на българската историография от междувоенния период (1918-1939 г.).
В Царство България излиза значителна по обем литература по въпроса за участието на България в Първата световна война. Тук могат да се посочат мемоарите на различни български военачалници, участници в събитията като запасни генерали и офицери Никола Жеков, Стефан Тошев, Никола Недев, Тодор Кантарджиев, Стефан Нойков, Ал. Кисьов, Ал. Марков, Лука Малеев и др. Нещо повече, след Ньойския договор е съставена комисия от български военни историци, която изследва подробно подготовката и хода на войната срещу Румъния. Тази комисия е приемник на Военноисторическата комисия, учредена още през 1914 г., която възприема най-доброто като методология, фиксирано в практиката на изследователи от ранга на Атанас Христов, Петър Дървингов и др. До 1943г. Военноисторическата комисия издава цели 9 тома !!! Тези издания са изключително богата изворова база за военните действия, водени по всички фронтове от българските войски. Последните два тома (т.VIII и IX) се отнасят за Тутраканската операция и за настъплението на 3-та Българска армия в Добруджа.
След промените от 1989 г. интересът към Първата световна война се възражда отново. Сред историците занимаващи се с осветяването на различни проблеми от тази война личат имената на Борис Чолпанов, Димитър Христов, Георги Марков, Генчо Камбуров, Димитър Зафиров, Игнат Криворов, Димитър Минчев, Калчо К. Калчев, Велико Лечев, Илиана Илиева, Косьо Пенчиков. През 2008г. е преиздаден сборникът за добруджанският герой командирът на 1-ва Конна дивизия ген. Иван Колев. В него са включени всички известни, публикувани биографии на генерала, както и десетки спомени и статии за „бащата на българската кавалерия” от негови другари по оръжие, близки, политици и роднини.
Генерал Иван Колев
Когато Първата световна война избухва на 01.08.1914 г., България все още не е изживяла последиците от погрома от 1913 г. Тя се намира в състояние на национална покруса след Букурещкия мирен договор от 1913 г. Управляващите се опитват да потърсят място в задаващата се война с надеждата, че България ще може да си върне загубените територии. Основен принцип в българската външна политика става реваншът.
„Голямата война” променя съотношението на силите и на Балканите и дава надежди на България, че този път би могла и да осъществи върховната обединителна цел. През първата военна година България се чувства твърде слаба от преживяното поражение, за да мисли за нова война. Правителството на В. Радославов декларира неутралитет, но продължава внимателно да следи с „пушка при нозе” конфликта между двете военнополитически групировки - Антантата (Франция, Великобритания и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария). Още в края на 1914 г. става ясно, че силите им са изравнени. Затова техните усилия се насочват в търсене на нови съюзници.
Цената на България започва да расте - тя има благоприятно разположение в центъра на Балканския п-в, близо е до Проливите, контролира пътищата от Централна Европа към Турция и Персийския залив, граничи с всички балкански държави, а при това разполага и със силна, доказала боеспособността си армия. Дипломатите и от Антантата, и от Централните сили не крият желанието си да привлекат България на своя страна. Решението на българското правителство обаче зависи най-вече от онова, което могат да й предложат бъдещите съюзници.
Балканското статукво е очертано с Букурещки договор от 1913 г., сложил край на Втората балканска война. Този договор не само разкъсва за пореден път българското етническо землище, но и изолира България от съседите й. Букурещкото териториално статукво е антибългарско, защото обединява всички наши съседи, ограбили с помощта на великите сили, най-вече Русия и Франция българските земи в Македония, Тракия и Южна Добруджа.
Като най-голям защитник на този „мир” се изявява Румъния, която се страхува от евентуално отмъщение на България. Другият отявлен защитник на договора през 1914 г. е вече воюващата Сърбия, която се стреми да създаде нов Балкански съюз заедно с Румъния и Гърция. Първоначално този съюз не се осъществява, защото Румъния е в договорни отношения от 1883 г. с Тройния съюз.
Тройният съюз се стреми да привлече България с цел по-бързата победа над Сърбия, където австро-унгарските войски се оказват неспособни да нанесат решителен удар. След включването на Османската империя към Централните сили, за Германия е от стратегическо значение да осъществи връзка с нея. Ако България се наредил до враговете на Германия и Османската империя, то последната може би ще бъде победена по-лесно и така морските пътища между Русия и западните й съюзници ще се отворят.
Със стратегическото си разположение България респектира неутралните Гърция и Румъния. От друга страна, по всичко личи, че в български ръце е съдбата на Турция и Сърбия. Ако България се включи на страната на Централните сили, Сърбия би била окончателно разгромена. Германската дипломация дори замисля вариант за сключването на тройно българо-румънско-турско споразумение, което да доведе до включването и на трите страни към тогавашния Троен съюз (Германия,Австро-Унгария, Италия), а това би могло да повлияе на невключилата се Гърция. Ако България застане на страната на Антантата, тя може да прекъсне връзката на Германия и Австро-Унгария с Османската империя, което би улеснило овладяването на Проливите и осъществяване на връзката на Англия и Франция с Русия.
Изборът на България към кой съюз да се присъедини има и финансова страна. Въпреки руското застъпничество пред европейския кредитор, по това време, Германия се оказва по-щедра спрямо България, което допълнително наклонява везните към Тройния съюз. По това време балканската политика на Антантата фактичекси се определя главно от Русия. Русия също подкрепя един евентуален балкански съюз, като се стреми да откъсне Румъния от Централните сили. Руснаците не крият и интереса си към този съюз да се присъедини и България, което обаче се оказва невъзможно.
През 1914-1915 г. Русия прави няколко сериозни опита да привлече България на страната на Антантата в започналата Първа световна война. Мисията обаче е невъзможна за осъществяване, тъй като за да се присъедини България към Съглашението, трябва да получи като компенсация заграбените първо от Сърбия, а след това и от Гърция и Румъния земи. И никой от нашите съседи не желае да върне заграбеното от България.
През 1915 г. натискът към България за включване във войната се засилва от страна и на двете коалиции. Обещанията на Централните сили са относително щедри: германците обещават почти цяла Македония и Южна Добруджа и малка поправка на българо-турската граница. Антантата гарантира само Източна Тракия, до линията Мидия - Енос и „безспорната зона” в Македония, като за останалите заграбени територии се предвиждат преговори с Гърция, Сърбия и Румъния и то след края на войната. Съдбата на Македония в предложенията на великите сили от двата блока се оказва решаваща за избора на България. По-сигурните и категорични обещания на Централните сили, че Македония и евентуално Добруджа ще бъдат български надделяват. Към това са добавят и военните успехи на германските войски през 1915 г., които също наклоняват везните в полза на присъединяването на страната ни към Централните сили. Има обаче е друг мотив за включването на България в този блок, който русофилската историография десетилетия наред пропуска да изложи.
В своя статия в „Берлинер тагеблат” (Berliner Tageblatt) от 20.11.1915 г. българският пълномощен министър в Германия и бивш русофил Димитър Ризов отбелязва:
„Направената в началото на войната декларация на Русия, че руската империя трябва да владее над Цариград и Дарданелите и да превърне по този начин Черно море в руско море, беше изтълкувана от всеки здравомислещ българин като декларация, която ще доведе България под руско васалство. Русия може да се задържи на Дарданелите, само ако владее военно и морално над Балканите и над българите, а това е равносилно на националното и политическо самоубийство на България. Всичко това естествено допринесе немалко за определяне на сегашното поведение на България през настоящия европейски конфликт.”
Така за да оцелее пред руския натиск, съпроводен с груби диктаторски действия, България предпочита да влезе в Централния съюз. Руската дипломация сама се компрометира с участието си в т. нар. „Деклозиеровата афера”. Опитът на руския посланик Алексей Савински в София през лятото на 1915 г. с парите на френския предприемач Деклозиер да изкупи не само житната реколта у нас, но и да подкупи политическия ни елит, с цел страната ни насилствено да мине на страната на Антантата завършва с пълен крах. В крайна сметка Антантата и Русия губят дипломатическата битка за България. (http://liternet.bg/publish4/bgyrdev/istoria/afera.htm)
На 06.09.1915 г. е подписан и съюзният договор придружен с военна конвенция (в гр. Плес, Австро-Унгария) и отделна конвенция с Турция (в София). Германия признава правото на България да анексира спорната и „безспорната зона” в Македония според договора ни със Сърбия от 1912 г., а също и сръбската територия източно от линията от Морава, съгласно границата на Санстефанска България.
С оглед темата ни важно е споразумението относно Румъния, което предвижда, че ако тя нападне България или нейните съюзници, България ще анексира териториите в Добруджа съгласно Берлинския договор от 1913 г.
На 01.(14).10.1915 г. България обявява война на Сърбия, с което влиза в Първата световна война. Така влизайки във война със Сърбия, България влиза във война и с Русия и съюзниците й от Антантата, което е неизбежна последица от коалиционния характер на Първата световна война. Реакциите против България в Лондон, Париж и Петроград са отрицателни. Злобата против България е най-силна в Русия. Руският император констатира в свой манифест:
„Осъществяването на старите въжделения на българския народ за присъединяването на Македония беше гарантирано по друг начин, съгласуван с интересите на славянството, но тайните сметки, внушени от германските интереси и братоубийственото озлобление срещу Сърбия излязоха победители. България, наша едноверца, неотдавна освободена от турско иго с братска обич и кръвта на руския народ, открито отиде на страната на неприятелите на християнската вяра, на славянството и на Русия. Руският народ гледа на българската измяна с болка и с окървавено сърце, изважда меч срещу България и поверява съдбата на изменниците на справедливото наказание на Всевишния.”
Антибългарският курс на официална Русия през 1915 г. се приема изцяло от по-голяма част от руската общественост. „И журналисти, и професори, и офицери, и хора без обществено положение - всички открито изказват своята ненавист. И всички говорят с един тон, в който ясно личи желанието България да бъде „наказани”.
Руското Дружество за побратимяване на славянските народи в Петербург малко преди „българо-руския военен сблъсък в Добруджа” излиза с апел със следните констатации и препоръки:
„1. Отговорността за политиката на правителството и на царя пада върху българския народ, който е по-виновен, отколкото неговия цар.
…
4. Понеже българският народ показва своята неспособност сам да се управлява, управлението на страната ще бъде поверено на комисари от Антантата, освен това, границите на България ще бъдат променени в полза на Сърбия и Румъния. България трябва да плати военно обезщетение на Сърбия.”
В изявление от 25.09.1915 г. Московският славянски комитет е още по-краен :
„Голямата война” променя съотношението на силите и на Балканите и дава надежди на България, че този път би могла и да осъществи върховната обединителна цел. През първата военна година България се чувства твърде слаба от преживяното поражение, за да мисли за нова война. Правителството на В. Радославов декларира неутралитет, но продължава внимателно да следи с „пушка при нозе” конфликта между двете военнополитически групировки - Антантата (Франция, Великобритания и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария). Още в края на 1914 г. става ясно, че силите им са изравнени. Затова техните усилия се насочват в търсене на нови съюзници.
Цената на България започва да расте - тя има благоприятно разположение в центъра на Балканския п-в, близо е до Проливите, контролира пътищата от Централна Европа към Турция и Персийския залив, граничи с всички балкански държави, а при това разполага и със силна, доказала боеспособността си армия. Дипломатите и от Антантата, и от Централните сили не крият желанието си да привлекат България на своя страна. Решението на българското правителство обаче зависи най-вече от онова, което могат да й предложат бъдещите съюзници.
Балканското статукво е очертано с Букурещки договор от 1913 г., сложил край на Втората балканска война. Този договор не само разкъсва за пореден път българското етническо землище, но и изолира България от съседите й. Букурещкото териториално статукво е антибългарско, защото обединява всички наши съседи, ограбили с помощта на великите сили, най-вече Русия и Франция българските земи в Македония, Тракия и Южна Добруджа.
Като най-голям защитник на този „мир” се изявява Румъния, която се страхува от евентуално отмъщение на България. Другият отявлен защитник на договора през 1914 г. е вече воюващата Сърбия, която се стреми да създаде нов Балкански съюз заедно с Румъния и Гърция. Първоначално този съюз не се осъществява, защото Румъния е в договорни отношения от 1883 г. с Тройния съюз.
Тройният съюз се стреми да привлече България с цел по-бързата победа над Сърбия, където австро-унгарските войски се оказват неспособни да нанесат решителен удар. След включването на Османската империя към Централните сили, за Германия е от стратегическо значение да осъществи връзка с нея. Ако България се наредил до враговете на Германия и Османската империя, то последната може би ще бъде победена по-лесно и така морските пътища между Русия и западните й съюзници ще се отворят.
Със стратегическото си разположение България респектира неутралните Гърция и Румъния. От друга страна, по всичко личи, че в български ръце е съдбата на Турция и Сърбия. Ако България се включи на страната на Централните сили, Сърбия би била окончателно разгромена. Германската дипломация дори замисля вариант за сключването на тройно българо-румънско-турско споразумение, което да доведе до включването и на трите страни към тогавашния Троен съюз (Германия,Австро-Унгария, Италия), а това би могло да повлияе на невключилата се Гърция. Ако България застане на страната на Антантата, тя може да прекъсне връзката на Германия и Австро-Унгария с Османската империя, което би улеснило овладяването на Проливите и осъществяване на връзката на Англия и Франция с Русия.
Изборът на България към кой съюз да се присъедини има и финансова страна. Въпреки руското застъпничество пред европейския кредитор, по това време, Германия се оказва по-щедра спрямо България, което допълнително наклонява везните към Тройния съюз. По това време балканската политика на Антантата фактичекси се определя главно от Русия. Русия също подкрепя един евентуален балкански съюз, като се стреми да откъсне Румъния от Централните сили. Руснаците не крият и интереса си към този съюз да се присъедини и България, което обаче се оказва невъзможно.
През 1914-1915 г. Русия прави няколко сериозни опита да привлече България на страната на Антантата в започналата Първа световна война. Мисията обаче е невъзможна за осъществяване, тъй като за да се присъедини България към Съглашението, трябва да получи като компенсация заграбените първо от Сърбия, а след това и от Гърция и Румъния земи. И никой от нашите съседи не желае да върне заграбеното от България.
През 1915 г. натискът към България за включване във войната се засилва от страна и на двете коалиции. Обещанията на Централните сили са относително щедри: германците обещават почти цяла Македония и Южна Добруджа и малка поправка на българо-турската граница. Антантата гарантира само Източна Тракия, до линията Мидия - Енос и „безспорната зона” в Македония, като за останалите заграбени територии се предвиждат преговори с Гърция, Сърбия и Румъния и то след края на войната. Съдбата на Македония в предложенията на великите сили от двата блока се оказва решаваща за избора на България. По-сигурните и категорични обещания на Централните сили, че Македония и евентуално Добруджа ще бъдат български надделяват. Към това са добавят и военните успехи на германските войски през 1915 г., които също наклоняват везните в полза на присъединяването на страната ни към Централните сили. Има обаче е друг мотив за включването на България в този блок, който русофилската историография десетилетия наред пропуска да изложи.
В своя статия в „Берлинер тагеблат” (Berliner Tageblatt) от 20.11.1915 г. българският пълномощен министър в Германия и бивш русофил Димитър Ризов отбелязва:
„Направената в началото на войната декларация на Русия, че руската империя трябва да владее над Цариград и Дарданелите и да превърне по този начин Черно море в руско море, беше изтълкувана от всеки здравомислещ българин като декларация, която ще доведе България под руско васалство. Русия може да се задържи на Дарданелите, само ако владее военно и морално над Балканите и над българите, а това е равносилно на националното и политическо самоубийство на България. Всичко това естествено допринесе немалко за определяне на сегашното поведение на България през настоящия европейски конфликт.”
Така за да оцелее пред руския натиск, съпроводен с груби диктаторски действия, България предпочита да влезе в Централния съюз. Руската дипломация сама се компрометира с участието си в т. нар. „Деклозиеровата афера”. Опитът на руския посланик Алексей Савински в София през лятото на 1915 г. с парите на френския предприемач Деклозиер да изкупи не само житната реколта у нас, но и да подкупи политическия ни елит, с цел страната ни насилствено да мине на страната на Антантата завършва с пълен крах. В крайна сметка Антантата и Русия губят дипломатическата битка за България. (http://liternet.bg/publish4/bgyrdev/istoria/afera.htm)
На 06.09.1915 г. е подписан и съюзният договор придружен с военна конвенция (в гр. Плес, Австро-Унгария) и отделна конвенция с Турция (в София). Германия признава правото на България да анексира спорната и „безспорната зона” в Македония според договора ни със Сърбия от 1912 г., а също и сръбската територия източно от линията от Морава, съгласно границата на Санстефанска България.
С оглед темата ни важно е споразумението относно Румъния, което предвижда, че ако тя нападне България или нейните съюзници, България ще анексира териториите в Добруджа съгласно Берлинския договор от 1913 г.
На 01.(14).10.1915 г. България обявява война на Сърбия, с което влиза в Първата световна война. Така влизайки във война със Сърбия, България влиза във война и с Русия и съюзниците й от Антантата, което е неизбежна последица от коалиционния характер на Първата световна война. Реакциите против България в Лондон, Париж и Петроград са отрицателни. Злобата против България е най-силна в Русия. Руският император констатира в свой манифест:
„Осъществяването на старите въжделения на българския народ за присъединяването на Македония беше гарантирано по друг начин, съгласуван с интересите на славянството, но тайните сметки, внушени от германските интереси и братоубийственото озлобление срещу Сърбия излязоха победители. България, наша едноверца, неотдавна освободена от турско иго с братска обич и кръвта на руския народ, открито отиде на страната на неприятелите на християнската вяра, на славянството и на Русия. Руският народ гледа на българската измяна с болка и с окървавено сърце, изважда меч срещу България и поверява съдбата на изменниците на справедливото наказание на Всевишния.”
Антибългарският курс на официална Русия през 1915 г. се приема изцяло от по-голяма част от руската общественост. „И журналисти, и професори, и офицери, и хора без обществено положение - всички открито изказват своята ненавист. И всички говорят с един тон, в който ясно личи желанието България да бъде „наказани”.
Руското Дружество за побратимяване на славянските народи в Петербург малко преди „българо-руския военен сблъсък в Добруджа” излиза с апел със следните констатации и препоръки:
„1. Отговорността за политиката на правителството и на царя пада върху българския народ, който е по-виновен, отколкото неговия цар.
…
4. Понеже българският народ показва своята неспособност сам да се управлява, управлението на страната ще бъде поверено на комисари от Антантата, освен това, границите на България ще бъдат променени в полза на Сърбия и Румъния. България трябва да плати военно обезщетение на Сърбия.”
В изявление от 25.09.1915 г. Московският славянски комитет е още по-краен :
„Комитетът признава сръбските исторически и етнографски права над Македония, езикът на чието население, както обичаите и песните и славещи сръбските царе и паметници свидетелстват за сръбските права над Македония
…
Българският народ трябва да помни, че в своето 500-годишно турско робство ни един път не е вдигнал оръжие срещу угнетителите си турци, че е започнал Възраждането си с борба срещу майката-църква, която му запази вярата, езика и изборното свещенство, а днес се отплаща на Русия за спасението и възраждането си с невиждана от просветeния свят черна неблагодарност. Нека Бог го съди!
България не съществува.
Не съществува вече славянска България. Вместо нея има немско-фердинандско княжество. Който и да излезе победител в тази война, българското царство няма да съществува. За Русия България вече не съществува.”
Руската дипломация официално заплашва България с „унищожение” заради някаква нейна предполагаема недоказана „вина” „измяна” към славянството и православието. Затова войната на България срещу Русия е война за спасението на България и българския народ. Тази война десетилетия ще бъде тема табу, а описанието във всичките й аспекти и до днес липсва в българските учебници по история. Целта е ясна - изтриване на българската национална памет, в което се насажда дълбоко русофилството, а средствата за това са добре познати - лъжи, фалшификации, манипулации, скриване или премълчаване на истината за гигантския сблъсък между България и нейната „освободителка”, бореща се за унищожението на Родината ни. Но фактите са категорични. Българо-руската война от 1916-1918 г. съществува. И тази война е истинска. Тя се води по суша, въздух и вода, на два фронта - Добруджа, респективно Румъния и Македония.
Първите прояви на руско - българската война са бойните действия по море. Всъщност Русия започва войната си против България тъкмо по море. Още в началото на световната война руското Главно командване обсъжда варианти и изработва проекти за завземането на българските черноморски пристанища Варна и Бургас. Те са актуализирани във връзка с подготвения поход за завземане на Проливите. Плановете обаче временно са отложени поради противодействието на Англия. Отказът на България да предостави морските си пристанища за руски бази утвърждава мнението в Петроград, че завземането им може да стане само със сила. Руското Главно командване е убедено в своя успех, защото знае, че България има незначителен флот, отстъпващ по мощ на руския. Той действа много агресивно и атакува български териториални води, дори в периода на неутралитета на България. Малко известен факт е, че в периода май - октомври 1915 г. руските миноносци навлизат в българските териториални води 14 пъти. Наближават българските брегове и на групи от по 2 до 5 кораба ги обстрелват. Когато България започва войната си срещу Сърбия на 01.10.1915 г., Русия решава да я накаже за „измяната” чрез удар в гръб с бомбардировката на Варна. Дълги десетилетия това събитие остава скрито, а документацията, свързана с негов Русия е засекретена още в 20-те години на XX век.
Руската бомбардировка на Варна е санкционирана лично от император Николай II и е одобрена от френския посланик в Петроград Жорж Морис Палеолог (френският посланик е потомък на последния византийски император Константин ХI Палеолог). Това се признава от съвременни руски историци и е документирано със запис в дневника на М. Палеолог след разговора му с руския император на 10.10.1915 г. От този запис става ясно, че френския посланик в Русия моли императора да даде заповед за бомбардирането на Варна и Бургас. И Николай II се съгласява, но отлага удара за момента, когато България влезе във войната против Сърбия.
На 14.10.1915 г., когато православните християни празнуват Петковден ескадра от руския Черноморски флот атакува българската морска столица Варна. Моментът не е случайно избран. Бомбардировката се осъществява, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските в Моравско и Македония и вече освобождават тези изконни български краища. Затова руската бомбардировка представлява подъл удар в гръб, нанесен от коварния „освободител”.
Рано сутринта на 14.10.1915 г. във Варна бият църковните камбани. Подранилите богомолци бързат да идат на църква, без въобще да подозират, че предстои кървав ден за техния град. Щабът на бреговата охрана е известен , че на хоризонта се забелязват силуети на морски съдове. Скоро те са идентифицирани каро руски бойни кораби. Началникът на отбраната в морската столица ген. Симеон Янков предприема спешни мерки за защита на пристанището, жп гарата, флотските помещения и другите стратегически важни обекти в града. В 7.30 ч. към Варна се насочват два неприятелски хидроплана. Те правят пълна обиколка над града и хвърлят няколко бомби.Това е първата въздушна бомбардировка над български град в световната война. Без да бъдат засегнати от пушечната и картечната стрелба , руските хидроплани поемат обратен курс.
Въздушната бомбардировка е прелюдия на артилерийския обстрел, започнал час по-късно след изтеглянето на хидропланите. Руската ескадра под командването на вицеадмирал Новицки се разгръща в боен ред. Тя включва 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда. Toва са корабите на руския Черноморски флот „Императрица Мария”, „Св. Йоан Златоустъ”, „Св. Панталеймон”, „Евстафий”, „Кагуль” и „Память Меркурия”. Те са въоръжени с мощни 305 мм и 203 мм оръдия. С тази внушителна морска сила руският боен флот атакува Варна.
„Св. Панталеймон” – бившия ескадрен броненосец „Князь Потемкин-Таврический”, а от 1917 г. с ново име – „Борец за свободу”.
Въздушната бомбардировка е прелюдия на артилерийския обстрел, започнал час по-късно след изтеглянето на хидропланите. Руската ескадра под командването на вицеадмирал Новицки се разгръща в боен ред. Тя включва 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда. Toва са корабите на руския Черноморски флот „Императрица Мария”, „Св. Йоан Златоустъ”, „Св. Панталеймон”, „Евстафий”, „Кагуль” и „Память Меркурия”. Те са въоръжени с мощни 305 мм и 203 мм оръдия. С тази внушителна морска сила руският боен флот атакува Варна.
http://muzeum.me/index.php?page=calendar&n=261
Бронепалубния кайцер „Память Меркурия”
Първите снаряди падат в пристанището и в района на Галата и Евксиноград. Впоследствие в обект на артилерийския обстрел стават изключително централната част на града и особено гъсто населените му квартали. Този момент обикновено се скрива от българската и руската историографии, които в пълно съзвучие по между си обявяват необходимостта от бомбардировката на Варна с неутрализиране на немските подводници. Всъщност тъкмо немските подводници неутрализират ефекта на руската атака, както ще се окаже впоследствие.
Руският артилерийски корабен обстрел на Варна продължава 1 час и 7 минути. Толкова време снарядите сеят смърт и разрушение. Къщите на варненците започват да се рушат пред очите на смаяните и изненадани техни собственици и обитатели. Сред трясъка на експлозиите се разнасят писъци на отчаяние и безсилие, на които никой в този момент не може да помогне.
Изведнъж канонадата спира и руската ескадра започва скоростно да се изтегля. Заслугата за това е на двете немски подводници UB7 и UB8. Когато по безжичния телефон разбират за започналите бомбардировки, те незабавно се отправят към Варненския залив и атакуват руските кораби с няколко торпедни устройства. Тогава UB 7 и UB 8 атакуват ескадрата, като от UB 7 с командир мичман I ранг Вилхелм Вернер изстрелват торпедо по един от линейните кораби – „Св. Пантелеймон”. Последва взрив, вероятно не в корпуса на кораба, а в предпазната мрежа около него, но броени минути след това ескадрата прекратява бомбардировката и се оттегля. Изплашени от загубите, руските нападатели се изтеглят бързо в своите териториални води. Руските историци отричат попадение в своя кораб, но безспорният факт е прекъсването на артилерийския обстрел и бързото оттегляне на ескадрата. Вечерта на 14.10.1915 г. двете немски подводници пристигат в пристанището на Варна. Когато се появяват над водата, те са посрещнати от намиращите се там варненски граждани с „Ура’’ и бурни ръкопляскания.
Какви са пораженията от руската морска атака?
На място загиват 9 души - петима мъже, едно момче на 12 години и три жени. Ранени са 24 мирни граждани, двама офицери и четирима войници. Те са откарани във военния лазарет. Раните им са тежки. На някои от тях са ампутирани крака и ръце. Материалните загуби също са значителни. Разбита е външната част на вълнолома. Пряко са засегнати сградите на първи полицейски участък, телеграфо-пощенския клон, мюфтийството и кулата на морския фар. До основи са сринати повече от 50 магазина, къщи и кантори в града , разположени предимно в престижната гръцка махала. Общо загубите се оценяват на повече от 2 милиона лева. Епизодът с окървавяването на Варна от руските самолети и кораби остава завинаги в съзнанието на жители на града, но ще изчезне „безследно” от българските учебници по история след 09.09.1944 г. и дори и в наши дни.
„Русия стреля срещу създадената от нея България … Само за това, че последната се стреми единствено към обединението на своята нация” - пише в. „Балкански куриер” след бомбардировката на Варна.
След този акт обществените реакции срещу извършителите му са толкова остри, че се стига до преименуването на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София в „Св. св. Кирил и Методий” ! Това става с пълен консенсус от парламента, в това число и опозицията, и правителство. Всъщност решението не е толкова за преименуване, а за възстановяване на първоначално замисленото му име „Св.св. Кирил и Методий”. Дори отявленият русофил, обичаният народен поет Иван Вазов приветства преименуването.
През 1920 г. правителството на Александър Стамболийски обаче отново връща руското име на храма, в унисон с пълното отрицание на политиката на правителството на Васил Радославов, довела до национално обединение на България, признато и от Русия чрез Брест - Литовския мирен договор от 03.03.1918 г.
Линкора „Императрица Мария”
Бронепалубния кайцер „Память Меркурия”
Руският артилерийски корабен обстрел на Варна продължава 1 час и 7 минути. Толкова време снарядите сеят смърт и разрушение. Къщите на варненците започват да се рушат пред очите на смаяните и изненадани техни собственици и обитатели. Сред трясъка на експлозиите се разнасят писъци на отчаяние и безсилие, на които никой в този момент не може да помогне.
Изведнъж канонадата спира и руската ескадра започва скоростно да се изтегля. Заслугата за това е на двете немски подводници UB7 и UB8. Когато по безжичния телефон разбират за започналите бомбардировки, те незабавно се отправят към Варненския залив и атакуват руските кораби с няколко торпедни устройства. Тогава UB 7 и UB 8 атакуват ескадрата, като от UB 7 с командир мичман I ранг Вилхелм Вернер изстрелват торпедо по един от линейните кораби – „Св. Пантелеймон”. Последва взрив, вероятно не в корпуса на кораба, а в предпазната мрежа около него, но броени минути след това ескадрата прекратява бомбардировката и се оттегля. Изплашени от загубите, руските нападатели се изтеглят бързо в своите териториални води. Руските историци отричат попадение в своя кораб, но безспорният факт е прекъсването на артилерийския обстрел и бързото оттегляне на ескадрата. Вечерта на 14.10.1915 г. двете немски подводници пристигат в пристанището на Варна. Когато се появяват над водата, те са посрещнати от намиращите се там варненски граждани с „Ура’’ и бурни ръкопляскания.
Немска подводна лодка UB 1-8
Какви са пораженията от руската морска атака?
На място загиват 9 души - петима мъже, едно момче на 12 години и три жени. Ранени са 24 мирни граждани, двама офицери и четирима войници. Те са откарани във военния лазарет. Раните им са тежки. На някои от тях са ампутирани крака и ръце. Материалните загуби също са значителни. Разбита е външната част на вълнолома. Пряко са засегнати сградите на първи полицейски участък, телеграфо-пощенския клон, мюфтийството и кулата на морския фар. До основи са сринати повече от 50 магазина, къщи и кантори в града , разположени предимно в престижната гръцка махала. Общо загубите се оценяват на повече от 2 милиона лева. Епизодът с окървавяването на Варна от руските самолети и кораби остава завинаги в съзнанието на жители на града, но ще изчезне „безследно” от българските учебници по история след 09.09.1944 г. и дори и в наши дни.
„Русия стреля срещу създадената от нея България … Само за това, че последната се стреми единствено към обединението на своята нация” - пише в. „Балкански куриер” след бомбардировката на Варна.
След този акт обществените реакции срещу извършителите му са толкова остри, че се стига до преименуването на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София в „Св. св. Кирил и Методий” ! Това става с пълен консенсус от парламента, в това число и опозицията, и правителство. Всъщност решението не е толкова за преименуване, а за възстановяване на първоначално замисленото му име „Св.св. Кирил и Методий”. Дори отявленият русофил, обичаният народен поет Иван Вазов приветства преименуването.
През 1920 г. правителството на Александър Стамболийски обаче отново връща руското име на храма, в унисон с пълното отрицание на политиката на правителството на Васил Радославов, довела до национално обединение на България, признато и от Русия чрез Брест - Литовския мирен договор от 03.03.1918 г.
(Следва)
