ИСТИНАТА ЩЕ НИ НАПРАВИ СВОБОДНИ !

понеделник, 4 февруари 2013 г.

БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ В КРАЯ НА 19-ти ВЕК И НАЧАЛОТО НА 20-ти ВЕК.



Разпространената съвсем доскоро теза, че Освобождението заварва България с почти изцяло неграмотно население се опровергава както от разгледаните сведения и оценки, така и от глобалните статистически данни за 1882 г., на които още преди 35 години с основание обърна внимание Величка Добрева - дългогодишна учителка и изследователка на историята на образованието. Според оповестените от нея данни, съдържащи се в сп. „Училищен алманах” от 1900 г., през 1882 г., - само четири години след Освобождението - България е имала 2264 училища, което при тогавашното й население от 2,8 млн. души е една твърде внушителна величина.
Безпристрастните числа показват, че по онова време в България едно училище се е падало средно на 1250 души население. Чрез това страната ни е изпреварвала съществено всички балкански страни и дори някои от западните държави. В Румъния дори 16 години по-късно - през учебната 1898-1899 г. едно училище се е падало на 1640 души население, в Сърбия (също 16 години по-късно) едно училище се е падало на 2366 души, а в Турция - на 3222 души.

Тези данни показват, че по мащаби на развитие на народното образование България още по време на Освобождението е изпреварвала Румъния с повече от 16 години, Сърбия - с повече от четвърт век, а Турция - с не по-малко от половин век, тъй като нейното население е било обезпечено с училища близо 3 пъти по-слабо, отколкото България. Тази своя преднина България е извоювала още преди Освобождението, но това колко съществена е била тя, личи и от думите на сръбския книжовник Вук Караджич, който в средата на XIX в. пише:

„В Сърбия, както и в Босна и Херцеговина, няма нито едно училище даже на сто села, нито пък училищата имат постоянно място. Онези, които ще стават попове и калугери, се учат на книга по манастирите и при поповете при селата. ... През лятото много от тях забравят какво са учили през зимата в манастира; и така някои учат по 4-5 години и още не знаят да четат. ... Освен поповете и калугерите едва ли би се намерил и един човек на 1000 души, който да може малко да чете. Хората считат, че книгите служат само на поповете и калугерите. Затова не само кнезовете (селските големци) и кметовете, но и търговците и много граждани смятат с грахови и царевични зърна.”

Тази картина диаметрално се различава от разгледаните по-горе данни за българското образование, публикувани в статиите на Макгахан и от по-ранните източници, от които личи, че още 30-40 години преди Освобождението България за разлика от Сърбия е имала стотици училища. 


Показателно е и това, че докато Караджич се оплаква в 1850 г., че „още няма сръбски буквари, а руските трудно се доставят”, в България е имало няколко вида буквари, най-известен от които е бил издаденият още в 1821 г. „Рибен буквар”.

За изоставането на Румъния говори следната оценка на румънския просветител Самуел Мику-Клайн: „Някои гръцки князе понаправиха нещичко за образованието в Румъния, но разбира се, на гръцки език, следователно в полза на гърците, а не на румънците.”

За да се открои по-ясно истината в това отношение, трябва да се припомни и това, че през 1882 г. нашата страна е изпреварвала в тази област дори гордеещата се със своята стара култура Гърция, а също и една от някогашните европейски Велики сили - Австро-Унгария. В австрийската част на Австро-Унгария в 1896 г. едно училище се е падало на 1369 души, а в Гърция в 1898-1999 г. едно училище се е падало на 820 души, докато в България - на 720 души население.
Слабото познаване на тези данни е породило мита за крайната изостаналост и дори почти тоталната неграмотност на България. Но срещу този мит стои фактът, че обхванатите в началното училище първокласници през 1882 г. са съставлявали повече от 33%, а в Източна Румелия - дори над 60% от подлежащите на обучение деца. В Търновски окръг в училищата са били записани над 80% от децата на 7 годишна възраст

Срещу мита за крайно ниската образованост на някогашна България стои и това, че през 1891 г., когато най-после се появяват частични преки данни за образованието по света, се оказва, че по ниво на грамотност на младежите, постъпващи в казармата, България заема 13 място в света. А по броя на учениците, които по онова време е обучавал един учител заема дори четвърто място - след САЩ, Франция и Япония.

Твърде благоприятни са на фона на другите страни и данните за разходите за образование в България по онова време. В това отношение тя заема 15 място в света, изпреварвайки всички балкански държави и редица западни страни.

Установено е също, че през същата епоха (по данни, събрани в 1897 г.), България се е нареждала на 14 място в света по показателя „брой на учениците на 100 души население”. У нас по онова време на всеки 100 души население се падат средно по 11 ученици, докато в освободената много по-рано Сърбия дори в 1900 г. на 100 души са се падали едва 4 ученици.

Несъмнено е, че тези водещи позиции страната е извоювала благодарение на това, че още преди Освобождението тя е имала сравнително развита просвета за разлика от повечето други балкански държави. Ето защо главният проблем за България след Освобождението е бил не да преодолява неграмотността, а да развива средното и висше образование. Тези две цели по онова време са били все още рядко явление и чрез тях тя е изпреварвала своите балкански съседи. Затова заслужава да ги разгледаме по-подробно.

В законите за просветата непосредствено след Освобождението, е бил вграден един напредничав за времето си подход. Издига се конституционният принцип, че първоначалното образование е задължително и безплатно, който по онова време се е срещал само в най-напредналите страни в света. При издигането на този принцип България била улеснена от това, че сред населението съществувала силна самоинициатива за организиране на образование за всички деца.

В съответствие с това издръжката на началните училища и учителският подбор били предоставени на общините и техните училищни настоятелства на базата на вече изградените традиции, а държавата взела в свои ръце финансирането на средното и висше образование. За тези по-високи степени държавата веднага започнала да полага системни и целенасочени грижи, съзнавайки, че ако този проблем се повери на общините, това може доведе до сериозно изоставане на България от напредналите страни.

Още с първия закон от 1880 г., озаглавен „Закон за материалното поддържане и учебното преустройство на училищата” държавата поела изцяло средното и висше образование върху своя бюджет. По-късно през 1885 г. се приема и специален „Закон за народните и частни училища”, чрез който поема функцията да оказва материална помощ и на отделни нуждаещи се основни училища. По същество основното образование е поставено на смесена схема на финансиране, но ролята на държавата започнала да расте и в 1901 г. тя давала 47%, а в 1911 г. дори 67% от издръжката на основните училища. Този смесен подход дал добри резултати и позволил на България да се концентрира върху най-високите степени на образование и да ускори развитието на средното и висше образование, доближавайки се до най-напредналите страни в света.

Бързият напредък на България по онова време е забелязан досега само от отделни изследователи, затова ще цитирам един от тях - Йордан Колев:

„През 1910 г. българската държава има 4,3 млн. жители. При мъжете (без децата) грамотността е 57,77%, а само при новобранците - 75%. По броя на грамотните новобранци България се нарежда на 11 място в света като изпреварва съседите си и се нарежда непосредствено сред най-развитите западноевропейски държави и САЩ. За състоянието в балканските държави през 1912 г. са направени специални изследвания, базирани на официални източници. Българската държава със своите 4950 училища, 10 013 учители и 439 207 ученици заема първо място. Тя е на първо място и по броя на учениците, включени в задължителното обучение, по броя на учителите и по качеството на тяхната подготовка. Страната ни изпреварва своите съседи и по общия процент грамотно население. Това дава основание да се говори за „българско чудо” в сферата на образованието през периода 1878-1912 г.”

Несъмнено е, че в основата на това българско чудо са стояли два кардинални фактора - първо, бързото развитие на просветата още преди Освобождението и второ, разумният подход на държавата непосредствено след Освобождението, който дал тласък на най-добрата част от випускниците на класните основни училища към средното и висше образование, организирано с максимална държавна подкрепа.

Интересно е също, че начинът, по който подходила България твърде много прилича на оня, който приложила далечната и почти непозната по онова време Япония в знаменитата епоха Мейдзи ( 
明治維新 ), която започнала в 1867 г. и довела след време до прочутото „японско чудо”. Така например подобно на това, както Япония е поставила изцяло средното и висше образование на държавна издръжка, освободена България също поела цялата тежест за развитието на тези две степени върху себе си. И подобно на това, както Япония предоставяла специални стипендии, които стимулирали най-добрата част от випускниците да се учат в чужбина, младата българска държава също предоставяла многобройни стипендии за следване в чуждестранните университети. 

През учебната 1878-1879 г. на пълна държавна издръжка са близо една трета от учениците в средните училища (27%). Четири години по-късно от общо 2457 ученици в гимназиите стипендии получават 482 ученици, а наред с това към повечето училища са уредени безплатни пансиони за всички желаещи ученици.

През 1883 г. за стипендии на гимназистите са изразходвани 292 хил. лв - 14,9% от бюджета на МНП. По-късно, през 1894-1895 г., от МНП са отпуснати 212 575 лв. за стипендии и пансиони, което се равнява на 5,9% от бюджета на средното образование (373 2846 лв.).

Още по-бързо нарастват средствата за подпомагане на студентите във нисшите училища. През 1883 г. за тази цел са изразходвани 7,1% от общия бюджет на Министерството на народното просвещение, а през 1887 г. - вече 12,58% от бюджета на МНП, което е една внушителна величина като се има предвид, че от същия бюджет са били покривани и всички разходи за заплати и оборудване на средните училища и са се давали помощи на част от основните училища. Общият разход за стипендии на гимназистите и студентите в 1883 г. е 298 хил. лв. и се равнява на 23% от бюджета на МНП.

Възникнала е една масова практика на стимулиране и насърчаване на желаещите да учат в средните и висши училища и доколкото техният подбор се е основавал на показания успех, това е имало значителен ефект за изграждането на българския интелектуален потенциал.

Освободената българска държава намерила сили въпреки немалките финансови трудности, които й създавало по онова време наложеното от Великите сили задължение да изплаща получаваните от нея мита на Турската империя, да оказва всестранна подкрепа на средното и висшето образование. За това, че този въпрос заемал високо място в държавната стратегия говори фактът, че веднага след Освобождението само за две години били приети два законови акта в тази насока - през 1881 г. ”Правилник за стипендиите в чужбина”, а в 1883 г. „Закон за осигуряване на стипендии на следващите в България и чужбина”. Общо като стипендианти на Министерството на народното просвещение през периода от 1879 до 1909 г. са завършили 617 българи, избрани от най-добрите випускници на средните училища.

Друга голяма кохорта била подкрепена от множество частни благотворителни фондове, като Фонд Керемедчиев, от който само в 1885 г. били издържани 12 студенти, Фонда на Добродетелната дружина, който издържал през периода 1878-1900 г. 38 стипендианти и др. За ролята на тези фондове говори това, че дори след откриването на Софийския университет изразходваните от тях средства са били твърде внушителни. В 1907 г. те са били над 3 пъти по-големи от тези от МНП, а общо в периода до 1907 г. чрез тях са учили в чужбина над 1000 българи.

Тази традиция, съчетана с грижлив подбор дала не само бърз тласък на висшето образование, но способствала да се издига към върховете на обществото най-интелигентната част от младите поколения. Твърде скоро се ликвидира и главната празнота в структурата на българското образование - липса на собствен университет и още в 1888 г. е открит и Софийският университет, създаден като върхова изява на някогашното българско просветено родолюбие.

През 1897 г. България има 1338 студенти, от които 338 се учат в Софийския университет и 1000 по данни на МНП се обучават в чужбина.
Тази величина на пръв поглед изглежда твърде скромна, но така е само, ако се разглежда изолирано. Но ако на нейна база се пресметне един полезен произволен показател - „брой на студентите на 10 000 души население”, ще се окаже, че по онова време в България е имало 35 студенти на 10 хил. души, което за времето си не е било никак малко.


За сравнение :
в Русия, където университетът имал над 100 годишна история в 1890 г., е имало 40 студенти на 10 хил. души население. След 14 години - в 1911 г. броят на студентите в СУ нараства близо 7 пъти и достига 2 260 души, а общият брой на българските студенти, заедно с тези, обучавани в чужбина, е възлизал на 6 500 души и се е доближавал плътно до броя на студентите в една стара университетска страна като Швеция, която през 1911 г. е имала 6 800 студенти. 


Тези разкрития изваждат от мрака на забравата една важна особеност.
Оказва се, че още в началото на XX в. висшето образование в България е започнало да догонва дори някои от напредналите европейски страни. Още по изразителен е напредъкът в средното образование. Той личи от това, че докато в България в 1911 г. в гимназиите е имало 33 хил. ученици, в Швеция брой на учениците в гимназиите е възлизал на 9,8 хил. и е бил над 3 пъти по-малък, както в абсолютно, така и в относително изражение (на 10 хил. души население). Статистическите данни, събрани от шведския професор Ескил Екстедт показват, че едва в 1953 г. в Швеция броят на учениците в гимназиите и средните специални училища (наричани в Швеция професионални гимназии) е достигнал над 30 хил. души (31 520 души).

От тези детайли личи, че изразът „българско чудо в образованието”, с който са почнали да си служат някои западни автори в началото на XX в. не е бил прекалено силен. Така нареченото българско чудо реално се проявило, но особено ярко то е било изразено в средното образование, което е надхвърлило това в редица западни страни.

На българското чудо в образованието са обърнали внимание множество западни журналисти и писатели, които са посетили България преди Първата световна война. То е отбелязано и в първата история на България на английски език, издадена в Америка от журналиста Уил Монро в 1913 г.
Освен своята ярка количествена страна това българско чудо е имало и редица важни качествени особености. Една от тях е била необикновено високата взискателност към обучаваните, която е водела до това, че успешно са завършвали само най-старателните и способни гимназисти и студенти, най-често около 30% от записаните. Друга особеност е, че повечето български студенти по онова време са следвали в чужбина.
Първата от тези особености - високата взискателност в средното образование - е водела до това, че още на гимназиално ниво България е залагала основите за създаване на един млад интелектуален елит и тъй като отсевът по време на обучението в България е бил доста по-голям, отколкото в повечето други страни, налага се изводът, че качеството на интелектуалния елит в България не е отстъпвало дори на някои от най-напредналите западни страни.
За това, че изискванията в България са били високи, говори и фактът, че по-слабите випускници на българските гимназии, които не са успявали да издържат матурата и да получат диплом за завършено образование са се насочвали да следват в някои западни страни като Белгия, където условията за записване в университетите са били значително по-леки, отколкото в България. Така например, в открития през 1894 г. Нов Брюкселски университет голяма част от студентите били българи. През 1910-1911 г. от общо 289 студенти 244 са били българи, а на следващата година българите са били 233 от 296 студенти. Установено е, че причините за този наплив са били в това, че в този и някои други университети било възможно да се следва без диплом за завършено средно образование (с издържана матура), а само със свидетелство за семестриално завършен курс.

Поради тези смекчени условия, далеч не всички българи, завършили в чужбина, са принадлежали към интелектуалния елит. Но онези, които са преминавали през всички изисквания в гимназиите, а след това са завършвали в СУ, където отсевът е бил голям, или в пълноценните чужди университети, са принадлежали несъмнено към цвета на българската нация и почти във всички случаи са се изявявали като ярки професионалисти и интелектуалци.





Характерно е също, че през този период почти всяка професия е имала свои елитни кадри, преминали през всички жестоки селекции на гимназиите и на висшето образование, но редом с тях е имало и семестриално завършили, но недипломирани специалисти, които са били подчинени на кадрите от първия ешелон.
Така например през 1906-1907 г. по мои изчисления в средните училища е имало 483 учители с висше образование, 50 учители с непълно висше образование и 305 учители със средно и по-ниско образование.
В лекарското съсловие е имало 1400 висшисти и 817 души с непълно висше образование.
При адвокатите е имало 1300 висшисти и 1652 души с непълно висше образование, сред чиновниците е имало 3802 висшисти, 807 души с непълно висше образование и 44 703 души с по-ниско образование.

Общо в сферата на умствения труд в страната е имало 6535 висшисти, 13 867 души с незавършено висше и по-ниско образование и 58 560 души с по-ниско образование. Това разкрива една доста нехомогенна картина в умствената сфера, но подобна пъстрота на персонала е имало не само в България, а и във всички други европейски страни, при това в някои от тях делът на персонала от второ качество е бил доста по-висок.

Едно от предимствата на България през този период е, че голяма част от нейните интелигенти е представлявала един грижливо отгледан и старателно пресят умствен елит.

Това се отнася не само за гимназиалните учители и преподавателите в университета, но и за лекарите и адвокатите, а в немалка степен и за офицерите в българската армия. Трябва да се има също предвид, че през този период длъжностното израстване в почти всички умствени професии е зависело пряко не само от нивото на образование, но и от качеството на получената диплома. При назначаването на младите учители се е давало на отличниците правото сами да избират мястото на своята бъдеща работа. Същият принцип се прилагал и в Българската армия, където на десетте първи по успех випускници на Военното училище се предоставяли, като награда длъжности в Генералния щаб.
Силният отсев по време на средното и висше образование и издигането на най-способните млади випускници на най-високи длъжности имали огромен стимулиращ ефект при изграждането на различните съсловия от българската интелигенция и внасяли във всички сфери на умствения труд силен професионален озон.

Друг благоприятен фактор, който е оказвал влияние върху умствената сфера, е било сравнително високото заплащане на труда в почти всички умствени професии. Дори в учителската професия, която е била по-слабо платена от чиновническите професии, възнаграждението било доста по-високо, отколкото в наше време. При началните учители средната заплата била през 1897 г. 1100 лв. годишно, което се равнява на 1500 лв. по курса на лева през 1986 г. Същевременно най-квалифицираните начални учители са получавали близо два пъти по-големи заплати, което не е било никак малко за онази епоха. През същата 1897 г. годишната заплата на асистентите от СУ е 2200 лв., което се равнява на 3264 лв. по курса от 1986 г.

Като цяло през онази епоха кандидатът за учител или друга умствена професия преминавал през серия от сложни изпитания, но след тяхното успешно приключване бил възнаграждаван сравнително добре за положения труд. Недоволни от своето заплащане били най-вече нередовните и волнонаемни учители, които не са имали завършено педагогическо училище, а често дори и средно образование и поради това са били заплащани значително под нивото на посочените.

Оплакванията за крайно ниското заплащане на учителския труд, които често са се срещали през този период, са произхождали най-вече от тази ниско квалифицирана категория учители. През 1894 г. волнонаемните и временни учители са получавали по 420 лв. годишно, или 35 лв. месечно, което се равнява на 48 лв. по курса от 1986 г.. Същевременно редовните учители с висока квалификация са били твърде добре възнаградени. Дори в 1899 г., когато правителството на В. Радославов намалило учителските възнаграждения, заплатата на редовните учители с първа степен се равнявала на 1680 лв. годишно или 140 лв. месечно по тогавашния курс.
Всички други видове умствен труд били заплащани още по-високо, което показва, че като цяло към образованите хора било проявявано не само високо уважение, но и материална справедливост.