ИСТИНАТА ЩЕ НИ НАПРАВИ СВОБОДНИ !

вторник, 27 януари 2015 г.

„РОССИЯ, ТАЯ МНИМА ЗАЩИТНИЦА НА СЛАВЯНСТВОТО …”





ХРИСТО БОТЕВ






В МЕХАНАТА



Тежко, тежко! Вино дайте!

Пиян дано аз забравя

туй, що, глупци, вий не знайте

позор ли е или слава!



Да забравя край свой роден,

бащина си мила стряха

и тез, що в мен дух свободен,

дух за борба завещаха!



Да забравя род свой беден,

гробът бащин, плачът майчин, -

тез, що залъкът наеден

грабят с благороден начин, -



грабят от народът гладен,

граби подъл чорбаджия,

за злато търговец жаден

и поп с божа литургия!



Грабете го, неразбрани!

Грабете го! Кой ви бърка?

Скоро той не ще да стане:

ний сме синца с чаши в ръка!



Пием, пеем буйни песни

и зъбим се на тирана;

механите са нам тесни -

крещим: "Хайде на Балкана!"



Крещим, но щом изтрезнеем,

забравяме думи, клетви,

и немеем и се смеем

пред народни свети жертви!



А тиранинът върлува

и безчести край наш роден:

коли, беси, бие, псува

и глоби народ поробен!



О, налейте! Ще да пия!

На душа ми да олекне,

чувства трезви да убия,

ръка мъжка да омекне!



Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий... вий сте идиоти!



ХРИСТО БОТЕВ


Стихотворението е публикувано за първи път във вестник „Независимост” (Букурещ) год. III, № 52, 15 септ. 1873 г.



&
„Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да истрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни със сичката своя неясна строгост и подлост под законът на „общата повинност” и, когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татаре, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да са върнем в своето старо отечество, испроводи няколко черни български души за да ни отвърнат от това намерение. 

Но това, което не можиха да направат устата на продадените блюдолизци, направиха казаците със своите сулици и камшици и с копитата на своите коне, направи правителството със своите темници, със своят Сибир и със своите 25 по гърбът. Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село казаците извързаха сичките старци, мъже и ергене и, като ги испроводиха „куда Макар телят не голял”, не остави­ха не една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птиците и добитакът и сичкото това премина ненаказано от страната на правителството. На мяста даже и кръв са пролея! 

Кажете ми после това не ще ли нашият народ да заеме мястото на евреите в Европа? Не е ли сичкото това знак, че тоя народ са смяташе и сега даже са смята за стока, с която секи има пра­во да са обърща както иска? На нашите викове за свобода, на нашите стремления за братство и за съединение със славянете и на нашите трудове за прехраната на тирането никой почти не обърща никакво внимание. 

Пъ­рвата рекрутация, която правителството прибърза да направи по колониите, има твърде печален исход. Правителството натовари 1,000 души български момци в един твърде веран вапор и ги испроводи на Кавказ в такова зло време, щото от бурите вапорат потъна в Черното море и нашите отидоха да защищават от рибите своето ново отечество.”

ХРИСТО БОТЕВ

Вестник „Знаме” (Букурещ) год. I, 4 април 1875 г., бр. 13, с. 51


.

петък, 2 януари 2015 г.

РОССИЯ ВИНАГИ Е БИЛА ВРАГ № 1 НА БЪЛГАРИЯ !!! ВИНАГИ !!! - 2

Автор: Янко Гочев
ЧАСТ ВТОРА.


Морската война продължава и през следващата 1916 г. Ударът срещу Варна принуждава командването на Българските военноморски сили да минират акваторията на Варненския залив.Тази задача е изпълнена от флотска единица с командир лейтенант Кирил Минков. И това дава резултат. През февруари 1916 г. Русия предприема нов опит за нанасяне на артилерийско-авиационен удар срещу българската военноморска база.

Вражеското морско командване планира да стовари върху варненското пристанище и града смъртоносен артилерийски залп от новия си линеен боен кораб „Императрица Екатерина Велика”, с въоръжение 12 броя 305 мм, 20 броя 130 мм и 5 броя 75 мм оръдия, и едновременно с това да нанесе и авиационен удар с водосамолети, базирани на авиотранспорти. За нападението е привлечена втора маневрена група в състав: линейния кораб „Императрица Екатерина Велика”, ескадрените миноносци „Счастливый” и „Пылкий”, авиотранспортите „Император Александр I” и „Император Николай II”, миноносците от по-стар тип „Лейтенант Пущин”, „Живой” и „Капитан-лейтенант Баранов”.



Руският ескадрен миноносец „Лейтенант Пущин”


Ескадрата отплава от Севастопол на 24.02.1916 г. (08.03 нов стил) под командването на контраадмирал Покровски. Когато тя приближава Варна миноносците „Лейтенант Пущин” и „Живой” се откъсват напред за изясняване на обстановката. Попадат обаче на минното поле. „Лейтенант Пущин” е поразен от мина, като корпусът му е пречупен на две и потъва. Загиват 80 души и 15 са пленени. 4 от тях са офицери начело с командира на дивизиона ескадрени миноносци капитан II ранг Подяполски. Спасяват се само 4 офицери и 11 матроси. Успелите да се спасят моряци се добират до българския бряг с две гребни лодки, където са пленени. В спасителната лодка е открит и бойният Андреевски флаг на кораба. Това е първият боен трофей, който взема България във войната с Русия. Руският военноморски флаг се съхранява и до днес в НВИМ в София. Той е живо доказателство за най -голямата българска военноморска победа, по-голяма и от атаката на турския крайцер „Хамидие” през 1912г. през Балканската война.

Ескадреният миноносец „Живой”, който плава след „Лейтенант Пущин’’ има по-голям късмет. „Живой”, бързо напуска мястото на събитието като докладва в Севастопол, че корабите са нападнати от германски подводници. После командирът на „Живой” е осъден заради своите действия.

Но да се върнем на поразения руски миноносец „Лейтенант Пущин” (бълг. „Пушчин”) е спуснат на вода през 1904 г. в гр. Николаев (Украйна) и влиза в строя през август 1907 г. Първоначалното му име е „Задорный”, което през 1907г. е сменено с „Лейтенант Пушчин”. Приема името на морския офицер, участник в Руско-турската война (1877 - 1878)., командир на миноноска.

До септември 1907 г. корабът е класифициран като миноносец, а след това - като ескадрен миноносец. През 1910-1912 г. „Лейтенант Пушчин” е основно ремонтиран с обновление на артилерията и парните котли. „Лейтенант Пушчин” е с водоизместване от 450 тона, въоръжен е с две 75-милиметрови оръдия. Още през първия ден на Първата световна война корабът влиза в бой с турско-германския линеен крайцер „Гьобен” и получава сериозни повреди. Възстановен, той се включва в артилерийската подкрепа на руските войски на Кавказкия фронт и участва в набези пред българското черноморско крайбрежие.

Потопяването на руския ескадрен миноносец „Лейтенант Пущин”, потънал след взривяването му от българска мина на 25.02.1916 г. в наши териториални води на подходите към Варненския залив предотвратява пореден руски артилерийски обстрел срещу Варна.

За успешното изпълнение на минното заграждение, в което участват три български торпедоносеца - „Шумни”, „Строги” и „Смели” и мобилизираният търговски кораб „Борис” на Българското търговско параходно дружество, след потопяването на „Лейтенант Пушчин” са наградени 10 офицери и подофицери с ордени и медали за военна заслуга.

По този начин е осуетена планираната от командването на руския Черноморски флот нова бомбардировка на Варна. Заслуга за това имат и германските хидроплани, които предприемат въздушно нападение срещу корабите от ескадрата. Това са водосамолет N 507 с екипаж младши подофицер Улбрих - пилот, и вицефелдфебел Винике - наблюдател, който в две поредни атаки от височина 450 м хвърля по 5 бомби върху ескадрените миноносци и постига попадение в юта на един от тях. Есминците от руската ескадра са атакувани три пъти последователно и от водосамолет N 534 с екипаж мичман I ранг Ринсберг - пилот, и старши подофицер Витман – наблюдател. Те хвърлят 9 бомби. Отново един е улучен в юта. Точното бомбопускане предизвиква пожар на бака на друг от тях. Според други наши архивни източници авиационните бомбардировки причиняват пожари на два руски бойни кораба. Два ескадрени миноносеца на противника са толкова повредени, че след като достигат до Одеса, се налага да бъдат откарани на буксир чак до Николаев за ремонт. По идеологически причини тези атаки на германските хидроплани срещу руската ескадра ще останат скрити цели десетилетия.

Почти век дълбините на Черно море ще скрият и следите от най-големият български военноморски триумф. Чак през 2010 г. потопеният през 1916 г. в български териториални води руски боен кораб „Лейтенант Пушчин” е изваден заедно с неговото оръдие.
То е 75 мм от френската фирма „Кане”, произведено в Обуховския стоманолеярен завод, специално за нуждите на руския военноморски флот. Теглото на оръдието, заедно с щита с дебелина 19 мм е 2555 кг. Стреляло е с бронебойни снаряди с тегло 4.900 кг, чиято далекобойност достига до 6405 метра, но също и с фугасни снаряди с 7869 метра далекобойност. Най-голяма дистанция на стрелбата се получава при употребата на зенитен снаряд - 8967 метра.

През 1916 г. за да се защити от руските атаки България се сдобива с подводен флот. Руската военноморска заплаха ускорява създаването му. След руската бомбардировка командването на българския военен флот, начело с артилерийския инженер подполковник Константин Кирков, започва сформирането на екипаж за подводница. Екипажите на немските подводници започва обучението на български моряци.

На 25.05.1916г. в тържествена обстановка немската подводница UB 8 (UnterseeBoot) е включена в състава на българския военен флот. Тя получава тактическият №18. Така се появява българският „Подводник УБ-18”. 


Според официалния германски военноморски справочник за 1916 г. по това време в света има само 11 държави, чиито военноморските сили притежават подводници. България се нарежда до такива сили като Великобритания, САЩ, Франция, Италия, Германия, Япония, Русия, Гърция, Турция и Румъния.

Първата Българска подводница УБ-18

„Подводник 18” принадлежи към класа на най-малките германски подводници със 128 т. надводно и 142 т. подводно водоизместване. Над вода максималната й скорост е 6 възла, а под вода - 5,3 възла. Ниската й скорост обаче е причината тя да бъде използвана предимно за нуждите на бреговата охрана или да носи дозор на определена позиция. Въоръжението й се състои от два 450 мм торпедни апарата и четири торпеда (две в апаратите и две запасни), 47 мм оръдие (според някои източници оръдието е 37 мм) и една картечница „Максим” (обр. 1908 г.).




Българската подводница в Български води !

Със заповед по Флота № 66 от 25.05.1916 г. за първи командир на българската подводница е назначен морският офицер лейтенант (дн. капитан-лейтенант) Никола Тодоров, родом от Шумен. Тази длъжност той изпълнява до 09.05.1917 г.

Първите си бойни задачи „Подводник 18” изпълнява на 4 и 5.07.1916 г. между нос Шабла и Мангалия, след което се редуват системно действия в западната част на Черно море - от нос Инеада до пристанището на Кюстенджа. За охрана на добруджанското крайбрежие подводницата крайцерува от 02. до 06.09.1916г.



Българската подводница UB18 или 
„Подводник УБ-18”

На 07.09.1916 г. Балчик и Каварна са обстреляни от руските контраминоносци „Быстрый” и „Громкий”. Става ясно, че само с една подводница брегова охрана не може да има. Тогава българското правителство прави постъпки и за закупуването на базиращата се в Евксиноград UВ-7. За съжаление на 26.09.1916 г. тя се натъква на мина в открито море и потъва с целия си екипаж. Тогава българското подводно плаване дава първата си жертва - командированият на германската подводница младши подофицер Стоян Георгиев Пешев от с. Арчар, Видинско.

По време на своето крайцеруване от 08. до 11.10.1916г. между Кюстенджа и Мангалия екипажът на „Подводник 18” извършва и първата бойна торпедна стрелба (в подводно положение) в българската история. Позицията за атака на руски контраминоносец е неудобна, но лейтенант Н.Тодоров решава да рискува. От контраминоносеца своевременно откриват торпедото и успяват да се отклонят от него. Следва масирана бомбардировка срещу №18, при това само на 14 метра дълбочина, но подводничарите ни оцеляват и записват своето бойно кръщение. Най-разпространената версия за неуспеха на атаката е тази, че:

„ ... в същия момент, когато се даде торпедният изстрел, предпазителите на морегледа (перископа – б.а.) прегоряха, самият мореглед остана да стърчи над водата и това стана причина да се издаде присъствието на подводника. Едва сега противникът забеляза насочения му удар и успя да се отклони.”

Най-подробно описание на бойната дейност на „Подводник 18” под български флаг е направено от Вълкан Вълканов, според когото от септември 1916 до септември 1917 г. екипажът е извършил 7 бойни похода в северна посока, в това число и в румънски води, и два в южна посока - пред Бургас и Созопол, във връзка с очаквани руски нападения. Първите български подводничари щурмуват минни полета, извършват разузнаване под носа на противника край Кюстенджа, преследват неприятелски кораби от различни класове. В.Вълканов твърди, че последният за 1916 г. поход, този на 13 декември към Балчик, осуетява поредната бомбардировка от руски кораби на този наш град.

Според руско-румънското споразумение флотът на Русия има за задача да охранява добруджанското крайбрежие, да атакува отделни брегови обекти, да защитава морските комуникации и да оказва артилерийска подръжка на сухопътните сили. Като база на руския флот е избрано пристанището на Кюстенджа, където в началото на август 1916г. под командването на контраадмирал Патон акостира руски отряд кораби в състав: 1 линеен кораб, 6 торпедоносеца, 2 подводници, 8 миночистача, няколко стражеви катера и отряд морска авиация.

Руският флот успява да постигне надмощие над българо-германските сили по море. За тази оценка говори факта, че за защитата на Балчик и Каварна 3-та Българска армия разчита предимно на полева артилерия. Действията на нашия флот са затруднени и поради минирането на акваторията между Варна и Балчик. При натъкване на подводни мини в Батовския залив е потопен миноносеца „Шумни”, а „Строги” и влекачът „Варна” са повредени. По-късно в същия залив е потопена и една миночистачна лодка, а лейтенант Кирил Минков загива. Една от германските подводници също е взривена от мина при Аладжа манастир.

Бързото отстъпление на сухопътните войски допълнително затруднява действията на руския флот, а след напускането на Кюстенджа левият румънски фланг окончателно загубва връзка с руския флот. Така през Първата световна война руският флот в Черно море успява да вземе предимство над българския, поне до изоставянето на Кюстенджа от руско-румънските войски. България противодейства на руските атаки най-вече чрез огъня на бреговата артилерия и с действията на българо-германската авиация. Успехите на бреговата артилерия и хидросамолетите са най-големи при отблъскване на бомбардировките над Балчик и Каварна.
Балчик е един от главните обекти на руските военноморски атаки срещу България. Атакуван е цели три пъти - на 07.09., 09.09. и 13.12.1916г.
Балчик е освободен без бой на 05.09.1916 г. чрез стоварване на морски десант от миноносците, командвани от началника на отряда капитан-лейтенант Рашко Серафимов. Отчитайки важността на Балчик за продоволственото снабдяване и изхранване на 3-та армия (тук се намира една от най- големите и модерни мелници на Балканите), руското морско командване решава незабавно да го атакува.

На 07.09.1916 г. рано сутринта градът е бомбардиран от два руски ескадрени миноносеца „Быстрый” и „Громкий” от втори дивизион на минната бригада. Разрушени са корабните съоръжения, голямата мелница, пристанищните постройки са обхванати от пламъци.

На 09.09.1916 г. бомбардировката отново се повтаря. Тези удари са твърде чувствителни за Балчик - потопени и повредени са плавателни съдове, разрушени са пристанищни съоръжения, прекъснати са важни съобщителни връзки.

Най- жестоката руска бомбардировка над Балчик е предприета на 13.12.1916 г. Войната в Добруджа вече е изгубена за Русия, но тя пак тръгва чрез флота си да наказва България и да си отмъщава. 


Прави го ден след като Централните сили отправят своето предложение за мир. Руският отговор е внушелната морска атака срещу българския град Балчик.

Сутринта на 13.12.1916 г. отряд бойни кораби в състав крайцерът „Память Меркурия” и ескадрените миноносци „Громкий” и „Счастливый” приближават Балчик. Флагманският кораб „Память Меркурия” се намира между двата ескадрени миноносеца. Той има водоизместване 7428 т. Теглото на бронята му е 765 т. (11,4% от водоизместването). Въоръжен е с 30 оръдия, от които главен калибър – 16 броя 152 мм. Разположението им е такова, че позволява 10 от тях да водят огън едновременно по една цел. Негов командир е капитан I ранг Александър Гад, доказал в редица бойни походи на дело, че е сред най-добрите и най-решителните морски офицери от руския черноморски флот.

Двата бойни кораба съпровождащи руския крайцер са ескадрените миноносци „Громкий” и „Счастливый”. Артилерийското им въоръжение се състои от 3 броя 102 мм и 2 броя 47 мм зенитни оръдия от 1916 г.. На борда им са монтирани 5 броя двутръбни торпедни апарата. Te са сред най-силните в света кораби от своя клас. Трите неприятелски бойни кораба имат ценно предимство. Това са точните оптически прицели за корабните оръдия от всички калибри.

Бреговата батарея защитаваща Балчик е известна в изворовия материал и като „Света Троица”. Така се нарича съществуващият тогава манастирски параклис край с. Галата, където тя е разположена преди преместването си в Балчик. Състои се от две 100 мм Д-50 морски оръдия, производство на френската фирма „Шнайдер”. Далекобойността им е 8 км. В това отношение оръдията от главния калибър на неприятелския крайцер и съпровождащите го есминци ги превъзхождат. Теглото на един снаряд от оръдията на батареята е 22 кг, а техническата скорострелност е един изстрел в минута. Личният състав на батареята включва 37 души. Силите са неравни. Руското превъзходство е смазващо, особено в огнева мощ. Само флагманският кораб „Память Меркурия” е в състояние за минута да изстреля снаряди с общо тегло надвишаващо 70 пъти, това с което българската бреговата артилерия може да му отвърне. Общата огнева мощ на трите руски кораба превъзхожда тази на българската артилерия 100 пъти !
В 8.23ч. „Память Меркурия”, който е на 6 км от брега, открива залпов огън по Балчик. В 8.25ч., когато неприятелските кораби преустановяват приближаването си и градът е обект на ожесточена бомбардировка, 100 мм батарея открива огън по челния ескадрен миноносец от дистанция 5200 м. Той започва да се отдалечава с пълен ход, докато излиза от нейния обсег и повече не се приближава на пристрелно разстояние. Батареята пренася огъня си по крайцера и с прекъсване води артилерийски двубой с него до 10.50ч., когато противникът се отдалечава към нос Калиакра.

Бойците от личния състав не са участвали в морски бой. Нейният командир капитан Георги Радков е едва на 27 години, но има богат боен опит, натрупан в три поредни войни. Макар и да е служил в продължение на една година (1914 г.) в бреговата артилерия, той също като своите подчинени няма практически опит във воденето на морски бой. Въпреки това при отразяване на руското нападение българските артилеристи демонстрират много добра бойна подготовка. Чрез максимално напрежение на силите те се опитват да компенсират доколкото е възможно, малката скорострелност на оръдията.

Благодарение на бързите си действия бреговите артилеристи успяват при техническа скорострелност 1 изстрел в минута да постигнат бойна скорострелност 40 секунди за изстрел. По време на боя батареята изстрелва по противника 186 снаряда (обикновени гранати - 130, бронебойни гранати - 44, и шрапнели - 12). В бойния дневник е отбелязано, че руският крайцер е улучен от 4-5 снаряда. В интервала 9.10 ч. -  9.16 ч. той е поразен от 2-3 снаряда, а между 9.40 ч. и 9.50 ч. в него попадат още два.

Противникът признава високите качества на българските артилеристи. В редица руски публикации се отбелязва, че 100 мм брегова батарея стреля добре. При много трудни условия - руските снаряди избухват на метри от батареята, артилеристите ни проявяват нечувано мъжество - успяват да произвеждат по 1 изстрел на всеки 40 секунди. В 9.42 ч. три български снаряда улучват руския крайцер.

С точната си стрелба бреговата батарея привлича огъня на противника върху себе си. Водейки артилерийски двубой с руския флагмански крайцер, тя го отвлича от изпълнение на основната му огнева задача - да нанесе максимални поражения по сградите на Балчик.

Точните попадения на бреговата батарея предизвикват взрив на кърмата на крайцера, което кара руската флотилия да се оттегли. Флагманският кораб „Память Меркурия” е атакуван и бомбардиран успешно и от морската авиация - от германски и български летци, след което противникът е принуден да се оттегли. В отблъскването му участва и единствената ни подводница УБ -18.

В крайна сметка обаче решаваща се оказва ролята на бреговата артилерия. Проявявайки героизъм и с риск на живота си артилеристите на капитан Г. Радков предпазват Балчик от пълно разрушение. В това се изразява и подвигът на артилеристите на кап. Г. Радков, чието име остава също десетилетия наред забравено в българската история. Причината - убит след 09.09.1944г. от комунистическия „Народен съд”. 

През 2007 г. доблестният български офицер е посмъртно амнистиран, а днес централният площад в Балчик, носи името „Капитан Георги Радков”. Паметникът, в чийто център е монтирано 100 мм Д-50 оръдие система „Шнайдер” напомня за подвига на героите артилеристи от 1916 г.

Действията на защитниците на Балчик в края на 1916г. само ограничават ефектът от тежката руската бомбардировка. При третото му обстрелване на 13.12.1916 г. Балчик е почти изравнен със земята, убити са доста негови жители. Разрушенията са големи, защото той е амфитеатрално разположен и при това гъсто застроен. Поради това всеки изстрелян руски снаряд носи смърт и разруха. Двама известни български писатели оставят покъртителни свидетелства за Балчик след руската му бомбардировка. 


Поетесата Доре Габе посещава града няколко месеца след руската атака. Впечатлението й от видяното е тягостно. Сравнява града с гробище и потресена възкликва: „Мъртвият Балчик”. 
Ето и нейното свидетелство: 

„Вечер. Нито един фенер. Из улиците няма жива душа. Слаба бледнина от хоризонта показва пътя. Висока порта, а над портата - къща… Ето ни горе, в стаи, които не гледат към морето. Само в тях се пали свещ и само в тях се живее вечер в Балчик. Разправяха ни как неотдавна ги изненадало морето, как са бягали като стадо към гробищата, зад баира - сипели се гранати връз града, сякаш самото море ги изригнало. Писък на малки деца, премръзнали ръчици, полумъртви от ужас майки, бащи, безпомощни пред своята разпиляна сред опасности челяд. Когато настане вечер, от черната паст на морето сякаш гледат тайнствени топовни гърла. То ги дебне. То е техният черен враг, техният изневерил приятел - и те се крият от него, боят се него. Още е в кошмарен сън Балчик.”

Писателят Стилиян Чилингиров споделя следното:


 „…Човек би помислил, че влиза в мъртвия град, макар никога невидян, но много познат нам от приказките. А по всичко личи, че тук някога е кипял живот, който е бил с пулса на едно достойно за завиждане охолство. Къщите, някои от които поглеждаха страшно през своите изпочупени прозорци или болезнено показваха голите стени, полуразрушени от неприятелски гранати, най-ясно свидетелстваха за това. Балчик е бил малък, но заможен град …
Но не ще и съмнение, в мирно време градът е бил по-угледен и по-приятен. Тогава много къщи, сега запустели и празни, са били обитавани от работливи стопани, в много от тях е кънтял непрестанно писклив хор от детска глъч, в много от тях се е живяло и мечтало. А днес: разкъртени стени, пробити покриви, разрушени комини и ужасът на едно запустение. Животът е спрял, за да живее войната.”

Последиците от руските бомбардировки на Балчик са дълготрайно отрицателни. Според изследователите на миналото на Балчик разрушаването на града от руския флот спира неговия стопански възход и обуславя в определена степен последвалото икономическо западане на града.

Каварна също не е пощадена. Градът е атакуван от руския боен флот на 7.09.1916 г. веднага след бомбардировката на Балчик. От 6.08 ч. до 6.30 ч. са бомбардирани градът и житните магазии, разположени на брега. Повредени са 4 мауни (големи лодки) и една магазия. В сравнение с Балчик Каварна има късмет. По-слабо е ударена от неприятеля. Пораженията и щетите са доста по-малки. По наблюдение, проведено от ескадрените миноносци, е разрушено пристанището и са унищожени два пристанищни крана.
Но и това не е всичко в морската война на Русия против България. През 1916-1917 г. са регистрирани и много други руски военни набези, съпроводени с опити за обстрелване на обекти по добруджанското крайбрежие, които обаче са парирани от българската брегова охрана.

Варна става първият български град, подложен на нощна бомбардировка. В края на февруари и на август 1916 г. руският черноморски флот предприема опити за нападение срещу Варна, използвайки корабната си авиация. Те са отбити от германските хидроплани намиращи се във Водосамолетна станция „България”, при което неприятелят търпи доста загуби в жива сила и бойна техника. По това време морската авиация на руския флот, действащ в Черно море, включва 45 водосамолета. Корабната авиация е на борда на авиотранспортите „Император Александър I”, „Император Николай I” и „Алмаз”, включени в състава на крайцерската бригада базирана в Севастопол. Те са първите авионосци в Черно море.
През септември 1916 г. бреговия авиационен отряд на старши лейтенант Виктор Утгоф получава заповед да атакува Варна. В състава му са включени 8 водосамолета, базирани на брега на ез. Сингол, на 8 км. северно от Кюстенджа.

На 11.09.1916г. излитайки от ез. Сингол и зареждайки с гориво и бомби в Мангалия, 6 от 7-те излетели водосамолета с настъпването на нощта достигат до града и хвърлят 54 бомби. Според руски изследвания голяма част от тях се взривяват в района на хангарите на хидроаеродрума. Други бомби са хвърлени над Евксиноградския пристан и над Варна. Подводницата U-33 не е улучена. При въздушната бомбардировка нейният екипаж отразява атаката на водосамолетите с картечен огън. Според руски публикации шестте хидроплана без загуби се завръщат в базата си. Седмият поради неизправност на двигателя пада в района на нос Калиакра. Тук е взет на буксир от ескадрения миноносец „Звонкий”, но после потъва.

Руската бомбардировка на Варна е извършена през нощта, от 21,15 ч. до 21,50 ч. с цел париране на възможностите за ответно противодействие. Въпреки това руските водосамолети, осветени от прожектори са посрещнати от българската отбрана със шрапнелен, картечен и пушечен огън. Архивните ни документи свидетелстват, че два от тях са повредени от стрелбата, като единият пада край Калиакра, а другият достига до Мангалия. Първият е изхвърлен на брега край носа и части от него са пренесени във Варна. Вторият каца край Мангалия и според разказа на местни жители е пренесен по суша до руската водосамолетна станция Текир гьол (на брега на ез. Тузла). Тези факти доказват, че при отразяването на руския авиационен удар противосамолетните български батареи са били доста ефикасни. Подводниците и хидропланите – цел на неприятелския въздушен удар, остават невредими. Победоносното българско настъпление и превземането на Мангалия в средата на септември 1916 г. осуетяват подобни полети.

И една 
подробност за руските военни бомбардировки. 
Варна е бомбардирана на Петковден, а Балчик на Андреевден - 13 декември. За руските военни моряци този ден има символично значение, защото на Андреевден е патронният празник на руския флот, патрон е Св. Андрей Первозванный. 

Това е уникален факт. „Братска Русия” вместо да празнува, тръгва да воюва по море на православни празници против православна България !

Подобно съвпадение доказва, че неприятелят грубо потъпква християнските норми и пренебрегва общоприети традиционни духовни ценности. 


Парадокс е, че тези действия са извършени от военноморският флот на държава, възприемана навсякъде като стожер на Източноправославното християнство !!!

Отгоре на всичко с морските си атаки срещу незащитени български градове Русия нарушава и принципите на международното право ! 
Съгласно Втората Хагска конвенция, относно бомбардировките от военноморски сили във време на война - 

http://avalon.law.yale.edu/20th_century/hague09.asp
http://www.loc.gov/law/help/us-treaties/bevans/m-ust000001-0681.pdf

Bombardment by Naval Forces in Time of War (Hague IX); 
October 18, 1907, 
CHAPTER I, 
Article 1. 

„The bombardment by naval forces of undefended ports, towns, villages, dwellings, or buildings is forbidden.”

- бомбардирането на неотбранявани пристанища, градове, села, жилища или сгради е забранено. 

Международното право забранява и безсмисленото разрушаване на градове или други населени места и унищожаването на неприятелска собственост, ако това не е предизвикано от военна необходимост.



.

четвъртък, 1 януари 2015 г.

РОССИЯ ВИНАГИ Е БИЛА ВРАГ № 1 НА БЪЛГАРИЯ !!! ВИНАГИ !!!


ДОБРУДЖА (1916-1917 г.)
Автор: Янко Гочев

Ако в ранното Средновековие Добруджа е областта, където Аспарух създава българската държава, през Първата световна война, същата тази Добруджа се оказва бойно поле, където България отстоява правото си на самостоятелно съществуване във война срещу „освободителката” Русия. В българската история тя влиза като „Добруджанската кампания на Трета Българска армия”, представляваща златна страница в бойната летопис на България. Всъщност това не е двустранна война, а част от глобалния конфликт, наречен Световната война (1914-1918).

Боевете за равна Добруджа се явяват и начин за решаването на Добруджанския въпрос, възникнал още след края на Руско-турската война (1877-1878 г.), претърпял развитие в ущърб на България по време на Балканските войни (1912 - 1913 г.) и еволюирал до възможността за разрешаване през Първата световна война.

Появата на руски войски в Добруджа през 1916 г. не е случаен акт, а резултат на вековната руска политика на териториално ограбване на България чрез раздаване на български земи в полза на съседите й. Тези типично имперски сделки за наша сметка в родната историография обикновено се скриват. Целта е повече от ясна - създаване на изкуствен ореол на самодържавна Русия като „благодетел” и единствен защитник на поробените българи в Османската империя.

Десетилетният стремеж на българската историография да украсява и „облагородява” руската балканска политика достига своя апогей в епохата на комунизма. Тогава руското военно присъствие на Добруджанския фронт на Българската армия през Първата световна война просто изчезва.

Ако разгледаме библиографията по въпроса изпъква унизителния за националното самочувствие на всеки българин факт, че по време на т. нар. социалистически период до 1989г. липсват сериозни научни изследвания, които да осветляват участието на България в Първата световна война в Добруджа.

Антирумънските и най-вече антируските военни действия на Българската армия през 1916-1917 г. въобще не са сред любимите теми за българската историография от този период. Главната причина е възприетата от комунистическата система политика на социалистически (пролетарски) интернационализъм, деградирал до национален нихилизъм. Този последователно прокарван принцип дори изменя характера на българското участие в Първата световна война, обявена за „империалистическа” според оценките на болшевишкият човекомразец Ленин , които изцяло догматично се възпроизвеждат в българските учебници.

Да се разказва за военни действия на Българската армия, при това успешни, срещу съюзниците на комунистическа България във Варшавския договор и СИВ - Русия и Румъния, не е препоръчително. Затова и до днес най-сериозните и задълбочени изследвания по тази тема са дело на българската историография от междувоенния период (1918-1939 г.).

В Царство България излиза значителна по обем литература по въпроса за участието на България в Първата световна война. Тук могат да се посочат мемоарите на различни български военачалници, участници в събитията като запасни генерали и офицери Никола Жеков, Стефан Тошев, Никола Недев, Тодор Кантарджиев, Стефан Нойков, Ал. Кисьов, Ал. Марков, Лука Малеев и др. Нещо повече, след Ньойския договор е съставена комисия от български военни историци, която изследва подробно подготовката и хода на войната срещу Румъния. Тази комисия е приемник на Военноисторическата комисия, учредена още през 1914 г., която възприема най-доброто като методология, фиксирано в практиката на изследователи от ранга на Атанас Христов, Петър Дървингов и др. До 1943г. Военноисторическата комисия издава цели 9 тома !!! Тези издания са изключително богата изворова база за военните действия, водени по всички фронтове от българските войски. Последните два тома (т.VIII и IX) се отнасят за Тутраканската операция и за настъплението на 3-та Българска армия в Добруджа.

След промените от 1989 г. интересът към Първата световна война се възражда отново. Сред историците занимаващи се с осветяването на различни проблеми от тази война личат имената на Борис Чолпанов, Димитър Христов, Георги Марков, Генчо Камбуров, Димитър Зафиров, Игнат Криворов, Димитър Минчев, Калчо К. Калчев, Велико Лечев, Илиана Илиева, Косьо Пенчиков. През 2008г. е преиздаден сборникът за добруджанският герой командирът на 1-ва Конна дивизия ген. Иван Колев. В него са включени всички известни, публикувани биографии на генерала, както и десетки спомени и статии за „бащата на българската кавалерия” от негови другари по оръжие, близки, политици и роднини.



„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България !” 

Генерал Иван Колев

Когато Първата световна война избухва на 01.08.1914 г., България все още не е изживяла последиците от погрома от 1913 г. Тя се намира в състояние на национална покруса след Букурещкия мирен договор от 1913 г. Управляващите се опитват да потърсят място в задаващата се война с надеждата, че България ще може да си върне загубените територии. Основен принцип в българската външна политика става реваншът.

„Голямата война” променя съотношението на силите и на Балканите и дава надежди на България, че този път би могла и да осъществи върховната обединителна цел. През първата военна година България се чувства твърде слаба от преживяното поражение, за да мисли за нова война. Правителството на В. Радославов декларира неутралитет, но продължава внимателно да следи с „пушка при нозе” конфликта между двете военнополитически групировки - Антантата (Франция, Великобритания и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария). Още в края на 1914 г. става ясно, че силите им са изравнени. Затова техните усилия се насочват в търсене на нови съюзници.

Цената на България започва да расте - тя има благоприятно разположение в центъра на Балканския п-в, близо е до Проливите, контролира пътищата от Централна Европа към Турция и Персийския залив, граничи с всички балкански държави, а при това разполага и със силна, доказала боеспособността си армия. Дипломатите и от Антантата, и от Централните сили не крият желанието си да привлекат България на своя страна. Решението на българското правителство обаче зависи най-вече от онова, което могат да й предложат бъдещите съюзници.

Балканското статукво е очертано с Букурещки договор от 1913 г., сложил край на Втората балканска война. Този договор не само разкъсва за пореден път българското етническо землище, но и изолира България от съседите й. Букурещкото териториално статукво е антибългарско, защото обединява всички наши съседи, ограбили с помощта на великите сили, най-вече Русия и Франция българските земи в Македония, Тракия и Южна Добруджа.

Като най-голям защитник на този „мир” се изявява Румъния, която се страхува от евентуално отмъщение на България. Другият отявлен защитник на договора през 1914 г. е вече воюващата Сърбия, която се стреми да създаде нов Балкански съюз заедно с Румъния и Гърция. Първоначално този съюз не се осъществява, защото Румъния е в договорни отношения от 1883 г. с Тройния съюз.

Тройният съюз се стреми да привлече България с цел по-бързата победа над Сърбия, където австро-унгарските войски се оказват неспособни да нанесат решителен удар. След включването на Османската империя към Централните сили, за Германия е от стратегическо значение да осъществи връзка с нея. Ако България се наредил до враговете на Германия и Османската империя, то последната може би ще бъде победена по-лесно и така морските пътища между Русия и западните й съюзници ще се отворят.

Със стратегическото си разположение България респектира неутралните Гърция и Румъния. От друга страна, по всичко личи, че в български ръце е съдбата на Турция и Сърбия. Ако България се включи на страната на Централните сили, Сърбия би била окончателно разгромена. Германската дипломация дори замисля вариант за сключването на тройно българо-румънско-турско споразумение, което да доведе до включването и на трите страни към тогавашния Троен съюз (Германия,Австро-Унгария, Италия), а това би могло да повлияе на невключилата се Гърция. Ако България застане на страната на Антантата, тя може да прекъсне връзката на Германия и Австро-Унгария с Османската империя, което би улеснило овладяването на Проливите и осъществяване на връзката на Англия и Франция с Русия.

Изборът на България към кой съюз да се присъедини има и финансова страна. Въпреки руското застъпничество пред европейския кредитор, по това време, Германия се оказва по-щедра спрямо България, което допълнително наклонява везните към Тройния съюз. По това време балканската политика на Антантата фактичекси се определя главно от Русия. Русия също подкрепя един евентуален балкански съюз, като се стреми да откъсне Румъния от Централните сили. Руснаците не крият и интереса си към този съюз да се присъедини и България, което обаче се оказва невъзможно.


През 1914-1915 г. Русия прави няколко сериозни опита да привлече България на страната на Антантата в започналата Първа световна война. Мисията обаче е невъзможна за осъществяване, тъй като за да се присъедини България към Съглашението, трябва да получи като компенсация заграбените първо от Сърбия, а след това и от Гърция и Румъния земи. И никой от нашите съседи не желае да върне заграбеното от България.

През 1915 г. натискът към България за включване във войната се засилва от страна и на двете коалиции. Обещанията на Централните сили са относително щедри: германците обещават почти цяла Македония и Южна Добруджа и малка поправка на българо-турската граница. Антантата гарантира само Източна Тракия, до линията Мидия - Енос и „безспорната зона” в Македония, като за останалите заграбени територии се предвиждат преговори с Гърция, Сърбия и Румъния и то след края на войната. Съдбата на Македония в предложенията на великите сили от двата блока се оказва решаваща за избора на България. По-сигурните и категорични обещания на Централните сили, че Македония и евентуално Добруджа ще бъдат български надделяват. Към това са добавят и военните успехи на германските войски през 1915 г., които също наклоняват везните в полза на присъединяването на страната ни към Централните сили. Има обаче е друг мотив за включването на България в този блок, който русофилската историография десетилетия наред пропуска да изложи.

В своя статия в „Берлинер тагеблат” (Berliner Tageblatt) от 20.11.1915 г. българският пълномощен министър в Германия и бивш русофил Димитър Ризов отбелязва:

„Направената в началото на войната декларация на Русия, че руската империя трябва да владее над Цариград и Дарданелите и да превърне по този начин Черно море в руско море, беше изтълкувана от всеки здравомислещ българин като декларация, която ще доведе България под руско васалство. Русия може да се задържи на Дарданелите, само ако владее военно и морално над Балканите и над българите, а това е равносилно на националното и политическо самоубийство на България. Всичко това естествено допринесе немалко за определяне на сегашното поведение на България през настоящия европейски конфликт.”

Така за да оцелее пред руския натиск, съпроводен с груби диктаторски действия, България предпочита да влезе в Централния съюз. Руската дипломация сама се компрометира с участието си в т. нар. „Деклозиеровата афера”. Опитът на руския посланик Алексей Савински в София през лятото на 1915 г. с парите на френския предприемач Деклозиер да изкупи не само житната реколта у нас, но и да подкупи политическия ни елит, с цел страната ни насилствено да мине на страната на Антантата завършва с пълен крах. В крайна сметка Антантата и Русия губят дипломатическата битка за България. (http://liternet.bg/publish4/bgyrdev/istoria/afera.htm)

На 06.09.1915 г. е подписан и съюзният договор придружен с военна конвенция (в гр. Плес, Австро-Унгария) и отделна конвенция с Турция (в София). Германия признава правото на България да анексира спорната и „безспорната зона” в Македония според договора ни със Сърбия от 1912 г., а също и сръбската територия източно от линията от Морава, съгласно границата на Санстефанска България.

С оглед темата ни важно е споразумението относно Румъния, което предвижда, че ако тя нападне България или нейните съюзници, България ще анексира териториите в Добруджа съгласно Берлинския договор от 1913 г.

На 01.(14).10.1915 г. България обявява война на Сърбия, с което влиза в Първата световна война. Така влизайки във война със Сърбия, България влиза във война и с Русия и съюзниците й от Антантата, което е неизбежна последица от коалиционния характер на Първата световна война. Реакциите против България в Лондон, Париж и Петроград са отрицателни. Злобата против България е най-силна в Русия. Руският император констатира в свой манифест:

„Осъществяването на старите въжделения на българския народ за присъединяването на Македония беше гарантирано по друг начин, съгласуван с интересите на славянството, но тайните сметки, внушени от германските интереси и братоубийственото озлобление срещу Сърбия излязоха победители. България, наша едноверца, неотдавна освободена от турско иго с братска обич и кръвта на руския народ, открито отиде на страната на неприятелите на християнската вяра, на славянството и на Русия. Руският народ гледа на българската измяна с болка и с окървавено сърце, изважда меч срещу България и поверява съдбата на изменниците на справедливото наказание на Всевишния.”

Антибългарският курс на официална Русия през 1915 г. се приема изцяло от по-голяма част от руската общественост. „И журналисти, и професори, и офицери, и хора без обществено положение - всички открито изказват своята ненавист. И всички говорят с един тон, в който ясно личи желанието България да бъде „наказани”.

Руското Дружество за побратимяване на славянските народи в Петербург малко преди „българо-руския военен сблъсък в Добруджа” излиза с апел със следните констатации и препоръки:

„1. Отговорността за политиката на правителството и на царя пада върху българския народ, който е по-виновен, отколкото неговия цар.



4. Понеже българският народ показва своята неспособност сам да се управлява, управлението на страната ще бъде поверено на комисари от Антантата, освен това, границите на България ще бъдат променени в полза на Сърбия и Румъния. България трябва да плати военно обезщетение на Сърбия.”

В изявление от 25.09.1915 г. Московският славянски комитет е още по-краен :

„Комитетът признава сръбските исторически и етнографски права над Македония, езикът на чието население, както обичаите и песните и славещи сръбските царе и паметници свидетелстват за сръбските права над Македония


Българският народ трябва да помни, че в своето 500-годишно турско робство ни един път не е вдигнал оръжие срещу угнетителите си турци, че е започнал Възраждането си с борба срещу майката-църква, която му запази вярата, езика и изборното свещенство, а днес се отплаща на Русия за спасението и възраждането си с невиждана от просветeния свят черна неблагодарност. Нека Бог го съди!
България не съществува.
Не съществува вече славянска България. Вместо нея има немско-фердинандско княжество. Който и да излезе победител в тази война, българското царство няма да съществува. За Русия България вече не съществува.”

Руската дипломация официално заплашва България с „унищожение” заради някаква нейна предполагаема недоказана „вина” „измяна” към славянството и православието. Затова войната на България срещу Русия е война за спасението на България и българския народ. Тази война десетилетия ще бъде тема табу, а описанието във всичките й аспекти и до днес липсва в българските учебници по история. Целта е ясна - изтриване на българската национална памет, в което се насажда дълбоко русофилството, а средствата за това са добре познати - лъжи, фалшификации, манипулации, скриване или премълчаване на истината за гигантския сблъсък между България и нейната „освободителка”, бореща се за унищожението на Родината ни. Но фактите са категорични. Българо-руската война от 1916-1918 г. съществува. И тази война е истинска. Тя се води по суша, въздух и вода, на два фронта - Добруджа, респективно Румъния и Македония.

Първите прояви на руско - българската война са бойните действия по море. Всъщност Русия започва войната си против България тъкмо по море. Още в началото на световната война руското Главно командване обсъжда варианти и изработва проекти за завземането на българските черноморски пристанища Варна и Бургас. Те са актуализирани във връзка с подготвения поход за завземане на Проливите. Плановете обаче временно са отложени поради противодействието на Англия. Отказът на България да предостави морските си пристанища за руски бази утвърждава мнението в Петроград, че завземането им може да стане само със сила. Руското Главно командване е убедено в своя успех, защото знае, че България има незначителен флот, отстъпващ по мощ на руския. Той действа много агресивно и атакува български териториални води, дори в периода на неутралитета на България. Малко известен факт е, че в периода май - октомври 1915 г. руските миноносци навлизат в българските териториални води 14 пъти. Наближават българските брегове и на групи от по 2 до 5 кораба ги обстрелват. Когато България започва войната си срещу Сърбия на 01.10.1915 г., Русия решава да я накаже за „измяната” чрез удар в гръб с бомбардировката на Варна. Дълги десетилетия това събитие остава скрито, а документацията, свързана с негов Русия е засекретена още в 20-те години на XX век.

Руската бомбардировка на Варна е санкционирана лично от император Николай II и е одобрена от френския посланик в Петроград Жорж Морис Палеолог (френският посланик е потомък на последния византийски император Константин ХI Палеолог). Това се признава от съвременни руски историци и е документирано със запис в дневника на М. Палеолог след разговора му с руския император на 10.10.1915 г. От този запис става ясно, че френския посланик в Русия моли императора да даде заповед за бомбардирането на Варна и Бургас. И Николай II се съгласява, но отлага удара за момента, когато България влезе във войната против Сърбия.

На 14.10.1915 г., когато православните християни празнуват Петковден ескадра от руския Черноморски флот атакува българската морска столица Варна. Моментът не е случайно избран. Бомбардировката се осъществява, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските в Моравско и Македония и вече освобождават тези изконни български краища. Затова руската бомбардировка представлява подъл удар в гръб, нанесен от коварния „освободител”. 

Рано сутринта на 14.10.1915 г. във Варна бият църковните камбани. Подранилите богомолци бързат да идат на църква, без въобще да подозират, че предстои кървав ден за техния град. Щабът на бреговата охрана е известен , че на хоризонта се забелязват силуети на морски съдове. Скоро те са идентифицирани каро руски бойни кораби. Началникът на отбраната в морската столица ген. Симеон Янков предприема спешни мерки за защита на пристанището, жп гарата, флотските помещения и другите стратегически важни обекти в града. В 7.30 ч. към Варна се насочват два неприятелски хидроплана. Те правят пълна обиколка над града и хвърлят няколко бомби.Това е първата въздушна бомбардировка над български град в световната война. Без да бъдат засегнати от пушечната и картечната стрелба , руските хидроплани поемат обратен курс.

Въздушната бомбардировка е прелюдия на артилерийския обстрел, започнал час по-късно след изтеглянето на хидропланите. Руската ескадра под командването на вицеадмирал Новицки се разгръща в боен ред. Тя включва 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда. Toва са корабите на руския Черноморски флот „Императрица Мария”, 
„Св. Йоан Златоустъ”, „Св. Панталеймон”, „Евстафий”, „Кагуль” и „Память Меркурия”. Те са въоръжени с мощни 305 мм и 203 мм оръдия. С тази внушителна морска сила руският боен флот атакува Варна.


„Св. Панталеймон” – бившия ескадрен броненосец „Князь Потемкин-Таврический”, а от 1917 г. с ново име – „Борец за свободу”.
http://muzeum.me/index.php?page=calendar&n=261




Линкора „Императрица Мария”





Бронепалубния кайцер „Память Меркурия

Първите снаряди падат в пристанището и в района на Галата и Евксиноград. Впоследствие в обект на артилерийския обстрел стават изключително централната част на града и особено гъсто населените му квартали. Този момент обикновено се скрива от българската и руската историографии, които в пълно съзвучие по между си обявяват необходимостта от бомбардировката на Варна с неутрализиране на немските подводници. Всъщност тъкмо немските подводници неутрализират ефекта на руската атака, както ще се окаже впоследствие.

Руският артилерийски корабен обстрел на Варна продължава 1 час и 7 минути. Толкова време снарядите сеят смърт и разрушение. Къщите на варненците започват да се рушат пред очите на смаяните и изненадани техни собственици и обитатели. Сред трясъка на експлозиите се разнасят писъци на отчаяние и безсилие, на които никой в този момент не може да помогне.

Изведнъж канонадата спира и руската ескадра започва скоростно да се изтегля. Заслугата за това е на двете немски подводници UB7 и UB8. Когато по безжичния телефон разбират за започналите бомбардировки, те незабавно се отправят към Варненския залив и атакуват руските кораби с няколко торпедни устройства. Тогава UB 7 и UB 8 атакуват ескадрата, като от UB 7 с командир мичман I ранг Вилхелм Вернер изстрелват торпедо по един от линейните кораби – „Св. Пантелеймон”. Последва взрив, вероятно не в корпуса на кораба, а в предпазната мрежа около него, но броени минути след това ескадрата прекратява бомбардировката и се оттегля. Изплашени от загубите, руските нападатели се изтеглят бързо в своите териториални води. Руските историци отричат попадение в своя кораб, но безспорният факт е прекъсването на артилерийския обстрел и бързото оттегляне на ескадрата. Вечерта на 14.10.1915 г. двете немски подводници пристигат в пристанището на Варна. Когато се появяват над водата, те са посрещнати от намиращите се там варненски граждани с „Ура’’ и бурни ръкопляскания.


Немска подводна лодка UB 1-8


Какви са пораженията от руската морска атака?

На място загиват 9 души - петима мъже, едно момче на 12 години и три жени. Ранени са 24 мирни граждани, двама офицери и четирима войници. Те са откарани във военния лазарет. Раните им са тежки. На някои от тях са ампутирани крака и ръце. Материалните загуби също са значителни. Разбита е външната част на вълнолома. Пряко са засегнати сградите на първи полицейски участък, телеграфо-пощенския клон, мюфтийството и кулата на морския фар. До основи са сринати повече от 50 магазина, къщи и кантори в града , разположени предимно в престижната гръцка махала. Общо загубите се оценяват на повече от 2 милиона лева. Епизодът с окървавяването на Варна от руските самолети и кораби остава завинаги в съзнанието на жители на града, но ще изчезне „безследно” от българските учебници по история след 09.09.1944 г. и дори и в наши дни.

„Русия стреля срещу създадената от нея България … Само за това, че последната се стреми единствено към обединението на своята нация” - пише в. „Балкански куриер” след бомбардировката на Варна.

След този акт обществените реакции срещу извършителите му са толкова остри, че се стига до преименуването на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София в „Св. св. Кирил и Методий” ! Това става с пълен консенсус от парламента, в това число и опозицията, и правителство. Всъщност решението не е толкова за преименуване, а за възстановяване на първоначално замисленото му име „Св.св. Кирил и Методий”. Дори отявленият русофил, обичаният народен поет Иван Вазов приветства преименуването.

През 1920 г. правителството на Александър Стамболийски обаче отново връща руското име на храма, в унисон с пълното отрицание на политиката на правителството на Васил Радославов, довела до национално обединение на България, признато и от Русия чрез Брест - Литовския мирен договор от 03.03.1918 г.


(Следва)