23. ПЪРВА СВЕТОВНА ВОЙНА
Дж. П. МОРГАН.
Дж. П. МОРГАН.
Британски танк по 5-то авеню
Други банкери от Ню Йорк , също направиха добри пари от войната. Уилсън назначи Бернард Барух за ръководител на военновременните индустрии. Според историкът Перлоф, Барух и Рокфелерови спечелиха 200 милиона по време на войната. Печалбите не бяха единствения мотив. Съществуваше и жаждата за отмъщение. Чейнджаджиите никога не простиха на Царя за това че подкрепи Линкълн през Гражданската война. Русия беше и най-голямата европейска нация,която не подкрепи схемата за частна централна банка. Три години след началото на Първата световна война, Руската революция свали царя и въведе комунистическо управление. На смъртното си легло Джейкъб Шиф от „Кун, Лоуб анд къмпани” призна, че беше похарчил 20 милиона долара за разгрома на царя. Англия също изпрати пари в подкрепа на революцията.
Има ли смисъл най-богатите в света мъже да финансират комунизма – системата която открито се зарече да унищожи капитализма, който ги направи богати?
Гари Алън ни дава следното обяснение:
„Ако човек разбере, че социализмът не е програма за преразпределяне на богатството, а всъщност метод за консолидиране на богатството, тогава привидният парадокс супер богатите да пропагандират социализъм придобива друг смисъл. Вместо това, той се очертава като логично и даже идеално оръжие в ръцете на мегаломаниаците търсещи все повече власт.
Комунизмът и по-точно казано социализмът не е движение на потъпканите маси, а на икономическия елит.”
„Ако човек разбере, че социализмът не е програма за преразпределяне на богатството, а всъщност метод за консолидиране на богатството, тогава привидният парадокс супер богатите да пропагандират социализъм придобива друг смисъл. Вместо това, той се очертава като логично и даже идеално оръжие в ръцете на мегаломаниаците търсещи все повече власт.
Комунизмът и по-точно казано социализмът не е движение на потъпканите маси, а на икономическия елит.”
"If one understands that socialism is not a share-the Wealth program, but is in reality a method to consolidate and control the wealth, then the seeming paradox of super-rich men promoting socialism becomes no paradox at all. Instead it becomes the logical, even the perfect tool of power-seeking megalomaniacs.
Communism, or more accurately, socialism, is not a movement of the downtrodden masses, but of the economic elite. "
Communism, or more accurately, socialism, is not a movement of the downtrodden masses, but of the economic elite. "
„NONE DARE CALL IT CONSPIRACY” - Gary Allen http://www.whale.to/b/allen_b1.html
У. Клион Скаусен в книгата си „Голият капитализъм” от 1970 г. казва:
„Властта, независимо от източника си поражда апетит за по-голяма власт... Почти неизбежно е някой ден супер богатите да не пожелаят да контролират не само своето богатство, но и богатството на света. За да постигнат това, те са готови да подхранват амбициите на гладните за власт политически конспиратори, които целят свалянето на всички съществуващи правителства за да установят една централна световна диктатура.”
Но какво би станало ако тези революционери се опитат да вземат властта на супербогатите?
Все пак, през 1938, Мао Тзе Дун формулира разбирането си за властта така: „Политическата власт произлиза от дулото на оръдието.”
Оста Лондон - Уол Стрийт избра риска. Създателите на плана контролираха революционерите комунисти като им даваха много пари, когато им се подчиняваха и ги лишаваха от средства или пък финансираха тяхна опозиция, когато ставаха неконтролируеми. Ленин започна да разбира, че въпреки че той беше диктаторът на новия Съветски съюз, не той дърпаше конците на финансите; някой друг безмълвно ги контролираше:
„Държавата не функционира така както ние искаме. Колата не се движи в правилния път. На волана има човек, но въпреки това тя не върви в желаната посока. Тя се движи в посоката пожелана от друга сила.”
Кой беше зад волана?
Сенаторът Луис Макфадън, председател на банковата и валутна комисия, през двадесетте години и Голямата депресия през тридесетте, даде следното обяснение:
„Руската история беше повлияна от операциите на международните банкери... Съветското правителство получи помощ от хазната на САЩ чрез Федералния резерв при посредничеството на банка Чейс. Англия изтегли пари от нас чрез банките на Федералния резерв и ги даде в заем при висока лихва на съветското правителство. Язовирът на река Днепър беше построен със средства незаконно иззети от американците от корумпирани и нечестен борд на Федералния резерв и банките му.”
С други думи, Федералния резерв и Банк ъф Инглънд, заедно с международните банкери, които ги контролираха заедно в контролния им състав от титулярите, Ротшилд, Рокфелер, Morgan, Шиф, Варбург и т.н., създадоха чудовище, което в продължение на седем десетилетия подхранваше комунистически революции, войни, но най-вече дългове.
Съветският съюз също бе полезен като противовес на Германия, а по-късно на САЩ. След това Китай стана новият противовес на САЩ и се изгражда в размер на над 100 млн. долара на ден от неуравновесени търговски сделки, заеми от МВФ и западни инвестиции.Такива баланс на мощност договорености уверя, че парите чейнджаджиите не могат да събори света от политическа въстание в всяка отделна страна. В този случай, те просто смени подкрепа на борбата с балансиран страната. Освен това, неизбежно военно съперничество между грубо балансирани резултати правомощия в огромни разходи и така повече национални заеми и дългове.
Не си мислете, че чейнджаджиите при комунизма са изгубили контрол над парите си. Имайте предвид, че дори в социалистическия рай, Рокфелеровата National City Bank (сега Citigroup) в Санкт Петербург, никога не е била национализирана, както са всички руски банки. Многобройните западни банкери управляваха открито в Съветския съюз и направи огромни печалби.
Въпреки това неуспехи, понякога големи, са се случвали. Например банкерите в началото предпочитат по-съвместимите меншевики пред по-независимите болшевики, но Ленин надделява. Но тъй като и двете групи имат същата цел, това не е от основна значение. Сериозен проблем възниква, когато Ленин умира и още по-независимият Сталин изгони кандидата на банкерите - Лев Троцки (с истинско име Лейба Давидович Бронщайн, чиято съпруга е свързана с Варбург) и пое контрола над съветския комунизъм. Дори и тогава Сталин продължава да се страхува от мощните връзки на Троцки, като в крайна сметка го издири и уби в Мексико. За да се окаже натиск на Сталин, Кръстьо Раковски обясни, че банкерите финансират и Хитлер, който бе отявлен враг на комунизма и открито препоръчваше нахлуване в Съветския съюз.
Antony Cyril Sutton и други са документирали потокът от пари Wall Street - Хитлер, както бе споменато по-горе от конгресмен Макфадън.
Едва след смъртта на Сталин с възхода на Хрушчов и след това, Съветският съюз се върна обратно в редиците, под здравия контрол на банкерите.
За да не си помислите, че чейнджаджиите са създали комунизма, а след това са изгубили контрол, през 1992 г. Уошингтън таймз съобщи, че руският президент Борис Елцин е бил разстроен, че повечето от чуждестранната помощ за Русия се е връщала пак касите на западните банки под формата на плащания по дълга. Никой нормален човек не може да каже, че за събитие като Първата световна война има една единствена причина. Войните са сложни явления с много фактори. От друга страна ще бъде не по-малко глупаво да се изключат от причинителите тези, които са спечелили най-много от нея. Ролята на чейнджаджиите не е конспиративна теория, те са имали мотиви. Краткосрочният им мотив е бил печалби, а дългосрочният им план – финансирането на тоталитарни правителства, и упражняването на пълен контрол над водещите политици.
24. ВЕЛИКАТА ДЕПРЕСИЯ
С придобиването на контрол над националните икономики, следващата стъпка беше най-висшата форма на консолидация – световно правителство.
Новото световно правителство беше на първо място сред приоритетите на Парижката конференция. То беше наречено Лига на нациите, но за голяма изненада на Пол Уорбърг и Бернар Барух, които участваха в нея заедно с президента Уилсън, светът все още не беше готов да премахне националните граници. Национализмът все още беше силен в сърцата на хората. Например, Лорд Кързън, британският външен министър определи Лигата на нациите като добра шега въпреки че Великобритания заяви, че ще я подкрепи. Конгресът на САЩ унижи Уилсън като отказа да ратифицира Лигата. Въпреки че беше ратифицирана от много други страни,без парите на американската хазна идеята се провали. След войната, американското общество се бе отвратило от интернационалистическата политика на президента Уудроу Уилсън. На изборите през 1920 г. републиканецът Уорън Хардинг спечели над 60% от гласовете. Хардинг беше заклет враг на болшевизма и Лигата на нациите. Избирането му беше началото на дванадесетгодишно управление на президенти републиканци, както и на ера на просперитет наречена „Грохотът на двадесетте”.
Въпреки че дългът натрупан през Първата световна война беше десет пъти по-голям от този на Гражданската война, икономиката се развиваше с мощни темпове. Злато започна да се влива в страната през войната, което продължи и след това. В началото на двадесетте, управителят на Банката на федералния резерв в Ню Йорк, Бенджамин Стронг,често се срещаше с потайния и ексцентричен управител на Банк ъф Инглънд, Монтагю Нормън. Нормън беше решил да възвърне златото, което беше прехвърлено от Англия в Америка по време на войната, както и предишната ръководна роля на Банк ъф Инглънд във световните финанси. Освен това, богата със златото Америка можеше излезе извън контрола и както се случи след Гражданската война. През 8-те години, по време на президентите Хардинг и Кулидж, огромният федерален дълг, след Първата световна война беше намален с 38%, до 16 милиарда долара –най-голямото процентно намаляване в историята на САЩ.
На изборите от 1920 г. Хардинг и Кулидж се състезаваха срещу Джеймз Кокс, губернаторът на Охайо и малко известния Франклин Д. Рузвелт, който преди това успя да се издигне най-много до поста помощник секретар на флотата в администрацията на Уилсън. След победата си, Хардинг предприе енергични мерки срещу Лигата на нациите. След това той бързо понижи данъците и повиши вносните тарифи до рекордни нива.Това беше политика, която основателите на Америка биха одобрили. През втората година като президент, Хардинг неочаквано почина по време пътуване с влак. Въпреки че аутопсия не беше направена, причината за смъртта е била или пневмония или отравяне с храна. Когато Кулидж пое управлението, той продължи политиката на високи данъци върху вноса и намаляване на данъците върху доходите.
Икономиката се развиваше с бурни темпове и постъпленията се увеличаваха. На това трябваше да се сложи край. Чейнджаджиите решиха, че е време да смажат икономиката - нещо което бяха правили толкова често преди това. Фед започна да залива страната с пари. Паричното предлагане се увеличи с 62% за няколко години. Парите бяха в изобилие. Ето защо тези години бяха наричани “Грохотът на двадесетте”. Преди смъртта си през 1919, бившият президент Теди Рузвелт предупреди американците за това какво се вършеше.
В изданието на Ню Йорк Таймз от 27 март 1922 г. Рузвелт написа:
„Тези международни банкери и Рокфелеровци от Стандард Ойл контролират повечето от вестниците и техните рубрики и чрез тях те се нахвърлят върху онези, които откажат да се подчинят на желанията на могъщата и корумпирана клика, представляваща невидимите правителства.”
Само ден преди това, в същият вестник, кметът на Ню Йорк, Джон Хайлън цитира Рузвелт и порица тези, които според него контролираха Америка, политическата и система и пресата:
„Рузвелт остро порица тези Цезаровци, които контролират Америка, техните политически машинации и подчинената им преса. Предупреждението му е тъкмо навреме днес, защото реалната заплаха за нашата република е невидимото правителство, което като гигантски октопод e разпростряло лигавата си снага над градовете, държавата и нацията. То е сграбчило в мощните си пипала нашите ръководители, нашите законодатели, нашите училища, нашите съдилища, нашите вестници и всяка една организация създадена да защитава обществото ни. За да не бъда обвинен, че обобщавам, ще кажа, че главата на този октопод са Рокфелер и интересите на Стандард Ойл, заедно с една малка група от банкови къщи известна под названието „международни банкери”. Тази малка клика от международни банкери всъщност управлява правителството на САЩ в полза на своите егоистични интереси. Те на практика контролират и двете партии, пишат политически платформи, правят послушни политици, използват лидерите на частни организации и прибягват до всякакви средства за да назначат на високи обществени постове кандидати, които да изпълняват заповедите на покварения едър бизнес.Тези международни банкери и Рокфелеровци контролират вестниците и списанията в тази страна.”
Защо хората не чуха тези предупреждения и не поискаха от Конгреса да анулира Закона за Федералния резерв от 1913 г.? Защото това бяха двадесетте години, банковите заеми растяха а пазарът на акции беше във възход, с други думи точно както и днес, в дни на благоденствие, икономическите проблеми не тревожат никого.Но това благоденствие си има и обратна страна. За да се разраснат, бизнесите затъват в дългове,а спекулирането в покачващия се пазар на акции става неконтролируемо. Въпреки, че всичко изглеждаше розово, това беше замък направен от пясък. Когато всичко беше подготвено, през април 1929 г., Пол Уорбърг, бащата на Федералния резерв образува таен съвет и предупреди приятелите си, че националната катастрофа и депресия са неизбежни. През август 1929 г. Фед започна да свива паричното предлагане. Не е случайно, че биографите на всички гиганти от Уол стрийт от това време като Джон Рокфелер, Морган, Джозеф Кенеди и Б. Барух с възхищение отбелязват, че те са продали акциите си дни преди катастрофата и са инвестирали в кеш и злато.
На 24 октомври 1929 г. банкерите от Ню Йорк изискаха заемите отпуснати на борсовите посредници. Това означаваше, че брокерите и техните клиенти трябваше да продадат акциите си на каквато и да е цена за да изплатят заемите си. Пазарът се срина и този ден остана в историята като „черния четвъртък”. Според описанието на катастрофата от 1929 г. на Джон Галбрейт, в разгара на безумната разпродажба, Бернард Барух е завел Уинстън Чърчил в галерията за посетители на борсата в Ню Йорк, за да наблюдава паниката и да го впечатли с контрола си над бурните събития на пода на борсата.
Сенаторът Луис Макфадън, председател на банковата и валутна комисия, през периода от 1920 – 1931г., знаеше кой е виновника.Той обвини Фед и международните банкери, че са организирали катастрофата:
„Това не беше случайност. Това беше едно внимателно подготвено събитие. Международните банкери искаха да ни доведат до отчаяние, за да установят господство над всички нас."
Макфадън отиде още по-далеч.Той открито ги обвини, че са предизвикали катастрофата за да откраднат златото на Америка. През февруари 1931, в разгара на депресията, той се изказа така:
„Мисля, че едва ли някой ще ми противоречи, ако кажа, че европейските държавници и финансисти са готови да направят всичко за да си възвърнат златото което отиде от Европа в Америка през Първата световна война.”
Къртис Дал, брокер на Лиймън Брадърз, беше на пода на Ню Йоркската борса в деня на катастрофата. В книгата си „Ф. Д. Рузвелт - моят тъст" от 1970 г. той обяснява, че катастрофата е била предизвикана от внезапната планирана липса на пари на паричния пазар:
Златото в подземията на ФЕД.
За няколко седмици 3 милиарда долара се изпариха в небитието. За една година загубите възлизаха на 40 милиарда. Но дали парите наистина изчезнаха или се съсредоточиха в по-малко на брой ръце?
Какво направи Федералният резерв?
Вместо да подпомогне икономиката чрез незабавно понижаване на лихвените проценти,тя продължи безмилостно да свива паричното снабдяване,което задълбочи депресията.. Между 1929 и 1933 Федералният резерв намали паричното предлагане с още 33%. Въпреки че американците никога не бяха чували,че Фед причини депресията,това не беше тайна за елитните икономисти. Милтън Фрийдмън, носител на Нобелова награда, сега професор в Станфорд, изрази същата мисъл по едно национално радио, през януари 1996 г.:
„Със сигурност може да се заяви, че Федералният резерв причини депресията, като сви с 1/3 количеството на парите в обръ щение през периода 1929-1933.”
Но парите, изгубени от повечето американци през депресията не изчезнаха.
Те просто бяха преразпределени в ръцете на онези, които излязоха от пазара преди катастрофата и купиха злато, което винаги е било безопасна инвестиция преди депресия. Американските пари също така напуснаха страната. Докато президента Хувър геройски се опитваше да спаси банките и да подкрепи бизнесите, когато милиони американци гладуваха, със задълбочаването на депресията, милиони долари бяха похарчени за възстановяването на Германия след Първата световна война.
Осем години преди Хитлер да завладее Полша, конгресменът Луис Макфадън, председател на банковата и валутна комисия, предупреди Конгреса, че Америка финансира издигането на Хитлер на власт:
„След Първата световна война, Германия попадна в ръцете на германските международни банкери. Тези банкери я изправиха на крака и сега я притежават напълно. Те изкупиха нейната промишленост, те държат ипотеки върху земята и, те контролират производството и, те контролират всичките и комунални услуги.
Международните банкери субсидираха сегашното правителство на Германия, а също така и доставиха всеки долар от парите, които Хитлер щедро използва в кампаниите си за сплашване на правителството на Брунинг. Когато Брунинг не изпълни заповедите на германските международни банкери, Хитлер излезе на преден план и чрез страх подчини германците.
Чрез борда на Федералния резерв, 30 милиарда американски пари бяха вложени в Германия. Вие всички сте чували за голямото харчене на пари в Германия... за нейните модерни жилища, нейните огромни планетариуми, нейните спортни зали, нейните плувни басейни, нейните прекрасни магистрали, нейните приказни фабрики. Всичко това беше направено с наши пари, всичко това беше дадено на Германия от борда на Федералния резерв.
Федералният резерв напомпи толкова милиарди долари в Германия, че нямат смелостта да кажат точната сума.”
През същата 1932 година, Франклин Делано Рузвелт дойде на власт. Веднъж встъпил в длъжност, Рузвелт обяви спешни мерки в банковото дело, които единствено увеличиха властта на Федералния резерв над паричното предлагане. Едва след това, Фед започна да си развързва кесията и да пуска в обръщение нови пари за гладуващия американски народ.
25. ФРАНКЛИН ДЕЛАНО РУЗВЕЛТ.
ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
Franklin D. Roosevelt, Man of the Year Jan. 5, 1942
„Интригите на чейнджаджии са получили осъдителната присъда на общественото мнение и са отречени от хората. Чейнджаджиите сами се отказаха от високите места на почит, които заемаха в храма на нашата цивилизация.”
Два дни по-късно, Рузвелт обяви почивен ден и затвори всички банки. Малко по-късно, в същата година, Рузвелт обяви притежаването на златни кюлчета и монети с изключение на редките за незаконно. Повечето от златото на средния американец беше под формата на монети. Новият декрет по своята форма беше вид конфискация. Тези които не се подчиняваха рискуваха да получат присъда от 10 години затвор и глоба от 10 000 долара, равна на 100 000 долара днешни пари. Хората от малките градчета на Америка не вярваха на Рузвелт.Те се колебаеха дали да запазят придобитото с тежък труд богатство или да се подчинят на правителството.Тези които предадоха златото си, получиха за него $20.66 за унция. Заповедта за конфискация беше толкова непопулярна, че нито един служител на правителството не пожела да признае авторството и. Същото се отнасяше и за конгресмените. На церемонията по подписването и, президентът Рузвелт категорично заяви, той не е авторът и и пред всички заяви, че дори не беше я чел. И секретарят на съкровищницата заяви, че не я беше чел, като каза, че „това е желанието на експертите”. Рузвелт убеди хората да се откажат от златото си, казвайки, че обединяването на ресурсите на Америка е било необходимо за да се излезе от депресията. С фанфари и приветствия, той нареди да се построи ново хранилище,в което да се пази златото, незаконно конфискуваноот американското правителство. Към края на 1936 златното хранилище във Форт Нокс беше построено и през януари 1937 златото започна да пристига.
Кражбата на вековете започна.
През 1935 след като златото беше предадено, официалната му цена беше неочаквано повишена на $35 на унция. Само чужденците обаче можеха да продават златото си на новата, по-висока цена. Чейнджаджиите, които послушаха Уорбърг, продадоха акциите си точно преди катастрофата, купиха злато на цена $20.66 и го транспортираха в Лондон. Сега можеха отново да го продадат на правителствотона почти двойно по-висока цена, докато средният американец гладуваше. Златното хранилище на Форт Нокс се намира тук, в средата на военната база Форт Нокс, на 30 мили югозападно от Луивил Кентъки.Това е най-близкото разстояние до което бяхме допуснати,въпреки дългогодишното настояване на Конгреса да се допусне снимачен екип вътре.Четирите акра земя, около сградата са заградени със стоманена ограда, по която тече ток. Открит ров и стрелкови гнезда с по четири картечници са разположени по ъглите и. Когато златото започна да пристига на 13 януари 1937, при изключителни мерки за сигурност, хиляди гости видяха пристигането на композиция от 9 вагона от Филаделфия, охранявана от въоръжени войници, пощенски инспектори, агенти на тайната полиция и охранители от щатския монетен двор.Театърът беше страхотен: Златото от всички краища на Америка беше събрано „благото на обществото”, а след това преработено във Форт Нокс. Но скоро мерките за безопасност щяха да бъдат пренебрегнати от правителство.
Сега сценарият за една наистина голяма война, която щеше да създаде планини от дълг, беше готов… Само през 1944 г. общественият продукт на Америка беше 183 милиарда долара, като 103 милиарда от тях бяха похарчени във войната. Разходите бяха 30 пъти по-високи от тези през Първата световна война. Американският данъкоплатец плати 35 % от разходите на Съюзниците през войната. Всяка държава участвала във Втората световна война многократно увеличи задлъжнялостта си. В САЩ например, федералният дълг нарасна от 40 милиарда през 1940 г. на 257 милиарда през 1950 – увеличение с 598 %. Между 1940 и 1950 г. японският дълг се повиши с 1348 %, френският дълг с 583 %, а канадският с 417 %. След войната, светът беше разделен на два икономически лагера – от едната страна беше лагерът на комунистите, а от другата на монополистическия капитализъм, които започнаха една доходна надпревара във въоръжаването. Най-после дойде времето частните банкери да се заловят с изпълнениетона своя тристепенен план за централизиране на икономикитена целия свят и установяванена Световно правителство или Нов световен ред.
Фазите на този план бяха:
1-ва степен: Господство на централните банки над националните икономики.
2-ра степен: Централизиране на регионалните икономики чрез организации като Европейския Паричен Съюз и регионални търговски обединения като NAFTA.
3-та степен: Централизиране на световната икономика чрез световна централна банка,световна парична единица и унищожаванена националната независимост чрез забранана всички импортни тарифи от договори като GATT.
Първата степен отдавна е завършена. Втората и третата степени са в напреднал стадий и са пред завършек. Какво можем да кажем за златото? Сред централните банки, най-големият притежател на злато е МВФ. Той и централните банки контролират 2/3 от световните златни запаси, което им дава възможността да манипулират пазара на златото.
Припомнете си златното правило на чейнджаджиите:
„Този, който притежава златото, прави законите.”
Преди да разгледаме решението на проблемите ни,нека да видим какво се случи с нашето злато във Форт Нокс, защото ако не разберем, че златото ни беше откраднато, ще позволим да бъдем измамени от погрешното решение –валута обезпечена със злато. Повечето американци вярват, че златото е все още във Форт Нокс. В края на войната във Форт Нокс се съхраняваха повече от 700 милиона унции злато, 70 % от всичкото злато в света. Никой не знае колко е останало. Въпреки че по закон трябва да се прави ежегодна ревизия на физическото наличие на златото, съкровищницата винаги е отказвала да го направи. Истината е, че надеждна ревизия на това какво има тук,не е била провеждана от времето на президента Трумън през 1953 г.
Къде отиде златото на Форт Нокс?
През тези години, то беше продадено на европейските чейнджаджии на цена 35 долара за унция. Да си припомним, че по това време на американците им беше забраненода купуват своето злато от Форт Нокс. Съществува един скандален съдебен прецедент, при който семейство Файърстоун, чрез няколко фиктивни компании успя да купи злато от Форт Нокс и да го остави на съхранение в Швейцария, далеч от бреговете на Америка.Те бяха своевременно разкрити и осъдени. Най- после, през 1971 всичкото злато беше тайно изнесено от Форт Нокс, и преместено отново в Лондон. Веднага след това, президентът Никсън затвори прозорчето за злато и отмени Рузвелтовия Закон за златото от 1934, чрез което най-после разреши на американците да купуват злато. Естествено, цената му веднага започна да се покачва – девет години по-късно, то се продаваше на цена 880 долара за унция, 25 пъти по висока от цената на златото на Форт Нокс.Човек би си помислил, че някой от правителствотое усетил какво се върши и е надал сигнал за тревога.Най-голямото световно съкровище откраднато – напомня ни за героя от филма „Златният пръст”, Джеймз Бонд. Факт е, че Иън Флеминг, автор на сериалите за Джеймз Бонд, е бил началник на британската служба за контраразузнаване МИ5. Някои хора от обществото на разузнавачите вярват, че той е написал повечето от книгите си като предупреждение. Ако изнасянето на златото от Форт Нокс се разгледа като преднамерен акт срещу съкровищницата, то подобна операция вероятно е продължила доста време, в случая 40 години – достатъчно време за Флеминг да чуе за него и да се опита да го предотврати. Как историята за кражбата на златото от ФН излезе на бял свят? Всичко започна от статия в едно периодично издание в Ню Йорк. В статията се твърдеше, че Рокфелерови са манипулирали Фед да продаде златото от Форт Нокс на крайно ниските цени на анонимни европейски спекуланти.
Три дни по-късно, анонимният източник на информацията, Луис Окинлос Бойър, неизвестно как бе паднала от прозореца на апартамента си на десетия етаж. Как госпожа Бойър беше разбралаза връзката между Рокфелерови и кражбата на златото от Форт Нокс ? Тя дълги години е била секретарка на Нелсън Рокфелер. През следващите 14 години, този мъж, Ед Дюрел, богат индустриалист от Охайо, се посвети на търсенето на истината за златото на Форт Нокс. Той написа хиляди писма до хиляди държавни и банкови ръководители, опитвайки се да разбере колко злато е останало и къде е отишло липсващото. Едит Рузвелт, внучка на Теди Рузвелт, се усъмни в действията на правителството в едно изданиена вестник Ню Хампшър Сатърдей Нюз:
„Твърденията че златото от трезорите на Форт Нокс липсва се дискутират на широко в европейските финансови кръгове. Озадачаващо е, че администрацията, ако въобще е в състояние да направи нещо, не се опита да ни убеди, че тревогите за нашето златно съкровище са неоснователни.”
За съжаление, Ед Дюрел не успя да осъществи основната си цел - пълна ревизия на златните резерви във Форт Нокс…Не е за вярване, че най-голямото съкровище не е било осчетоводено и ревизирано. Златото беше собственост на американския народ, а не на Федералния резерв и неговите чуждестранни собственици. Едно нещо е сигурно – правителството може да разсее всички съмнениясамо за няколко дни чрез една ревзия огласена от медиите.То предпочете да не я прави.Човек може да реши, че те се страхуват от истината, която една ревизия може да разкрие.
От какво се страхува правителството?
Ето ви отговора. Когато Роналд Рейгън стана президент през 1981 г. неговите приятели консерватори го накараха да проучи възможността за преминаване към златен стандарт, като единствен начин да се обуздаят правителствените разходи.Това беше една разумна алтернатива, така че Рейгън назначи група специалисти, наречена Комисия по златото, да проучат ситуацията и да изготвят доклад пред Конгреса. Комисията на Рейгън от 1982г. изнесе следното шокиращото разкритие:
- държавната съкровищница не притежава никакво злато !!!
Всичкото злато останало във Форт Нокс, беше собственост на Федералния Резерв - група от частни банкери, като гаранция срещу националния дълг. Истината е, че никога преди това не са били крадени толкова много пари от ръцете на народа и поставяни в ръцете на една малка група от частни инвеститори – чейнджаджиите.
Следва.
